— По-безопасно ли? — възкликнал Дейвид. — По петите ми са вълците, а в тези гори сигурно ще се намерят и други страшилища. И да ме оставите, пак ще тръгна подир вас пеша. А пък мога и да се окажа полезен там, в крепостта, нали? Не ви изложих в селото, когато ме подгони Звяра, няма да ви подведа и сега — добавил той решително.
Роланд не възразил и двамата продължили да яздят към замъка. Прекосявайки гората, чули шепнещи гласове. Те идвали някъде измежду дърветата, като че ли от дупките и хралупите в дънерите им, но момчето не било сигурно дали самите дървета говорят или живеещи в тях същества. На два пъти му се сторило, че в тъмните отвори съзира движение, дори му се привидели и вперени в него очи, но когато споделил видяното с Роланд, другият отвърнал така:
— Не се страхувай. Каквито и да са те, нямат нищо общо с крепостта. И с тях разговор не бива да водим, освен ако сами не решат да ни се покажат.
За всеки случай воинът измъкнал меча от ножницата и го поставил напряко на седлото, без да сваля ръка от дръжката.
Тук дърветата растели много нагъсто и към крепостта видимост нямало. Затова и Дейвид се стреснал, когато изведнъж излезли на открито, където могъщите дървета лежали повалени като от исполинска ръка. Каквато и да била причината за това, личало, че голяма сила е действала, защото до едно били изкоренени и захвърлени с грозно стърчащи нагоре коренища. В епицентъра на този апокалиптичен пейзаж се издигал замъкът. Сега — вече по-отблизо — Дейвид успял да разбере защо отдалеч контурите му изглеждат размазани. Целият бил покрит с кафяви пълзящи растения, а стволовете, разклоненията и филизите им се виели и прониквали като огромни влечуги навсякъде — около кулите, във всяка чупка или пукнатина, по бойниците и назъбените парапети. Най-страшни обаче били бодлите на тези страховити растения — черни, дълги и дебели колкото човешка ръка, че и повече. Осмели ли се, човек би могъл да се катери по дебелите стволове, но направи ли и най-малкото погрешно движение, със сигурност ще набоде я ръка, я крак, още по-лошо, ако се случи да е главата или сърцето.
Роланд подкарал кобилата покрай стената. Заобиколили половината замък и стигнали до портата. Тя зеела открехната, но гигантските трънаци оформяли гъсто обрасла жива бариера точно по протежение на отвора. През пролуките в този гъсталак Дейвид съзрял двора и затворена врата в подножието на централната цитадела. Точно пред нея лежала фигура в пълни бойни доспехи, само че без глава, нямало и шлем.
— Роланд — прошепнало момчето, — … този рицар там…
Но войнът не гледал нито към вратата, нито към фигурата пред кулата. Погледът му бил отправен нагоре, очите му приковани към върха на стената с парапета и бойниците. Дейвид проследил погледа му и ахнал, разбирайки на какво се дължи металическият блясък, съзрян от двамата още отдалече.
По най-високите бодили видели набучени човешки глави, лицата насочени навън. Мъжки глави до една, някои все още с шлемовете с вдигнати или откъснати забрала, за да се виждат израженията им. Повечето били просто черепи, по три-четири все още се разпознавали човешките черти. Макар и плътта отдавна да се била стопила, върху костта сивеела тънка като пергамент опъната кожа. Роланд дълго и внимателно ги разглеждал една по една и когато накрая свел очи, изражението му издавало известно облекчение.
— Рафаел не е сред онези, които успях да огледам — казал той тихо. — Нито пък виждам шлема му.
Слязъл от Сцила и пристъпил към входа. Замахнал с меча, отсякъл голям трън. Последният паднал на земята, но на мястото му тутакси пораснал нов, все така злокобно черен, но още по-дълъг и по-дебел. При това продължил да се издължава заплашително към Роланд и за малко да го удари в гърдите. Воинът инстинктивно отскочил и отново замахнал — този път върху самото растение, но мечът само леко одраскал кората и този белег обаче веднага изчезнал.
Роланд въздъхнал, прибрал меча в ножницата.
— Трябва да има начин да влезем — казал той. — Иначе как онзи рицар е стигнал до кулата, преди да намери смъртта си там? Ще изчакаме. Ще бъдем търпеливи и ще следим какво става тук. След време може би тайните на замъка ще ни се разкрият.
Отдалечили се на известно разстояние, запалили малък огън и седнали край него да се посгреят. Мълчали и внимателно, неспокойно наблюдавали трънаците и високата крепост.