Гърбатият изревал от ярост и разочарование, но Дейвид вече бил в самата крепост, дори и не го чул.
XXV
За злата магьосница и за участта на Рафаел и Роланд
Вътрешният двор бил покрит с едри камъни — редували се черни и бели, доста зацапани от курешките на виещите се отгоре лешояди. Изсечени в стените стръмни стълби водели към бойниците, пред тях стояли купчини струпани на пирамиди оръжия — мечове, копия и щитове, — всичките силно ръждясали, негодни. Чудновати емблеми имало по някои от тях, сложни спирали и фино изработени, сплетени верижни орнаменти от сребро и бронз — най-вече по дръжките на мечовете и по щитовете. Дейвид се удивлявал от красотата им, тя никак не отговаряла на зловещото излъчване на това място. В същото време говорела, че тук може би невинаги е било такова. Изглежда, в определен момент е паднало под властта на зла, нечиста сила, превърнала го в извор на тъмна енергия, а старите му обитатели са били избити или прогонени.
Оглеждайки се, забелязал още признаци на смъртоносна разруха — зеещи дупки в стените и по двора, там, където са попадали гюлетата на вражески огън. Древен бил този замък, по всичко личало, че е така. Съборените дървета наоколо пък подсказвали, че видяното от Флечър е истина, колкото и да изглежда невероятно: замъкът се придвижва в пространството, променяйки мястото си със смяната на лунните цикли.
В подножието на стените били разположени конюшните, но в тях слама нямало, отдавна била изчезнала и онази здрава животинска миризма, типична за рицарските бойни коне. Затова пък там се търкаляли изгнилите кости на умрели от глад след смъртта на господарите си животни, грозно витаела и миризмата на бавното им разложение. Отсреща, от другата страна на централната цитадела, се виждали някогашните помещения на стражите, а до тях и просторните кухни. Дейвид плахо надникнал през техните прозорци, но никъде не зърнал дори и най-незначима следа от живот. В стражевото помещение наровете се простирали голи, в кухните пещите зеели празни, студени. По стените висели тигани и посуда, по масите били разхвърляни чинии и бокали, сякаш бойците са били принудени да зарежат храната си по средата, никога повече да не се завърнат при нея.
Дейвид продължил да крачи към вратата на кулата. Пред него се изпречил простреният на земята труп на едрия обезглавен рицар, все още стиснал меч в ръка. Но оръжието не било покрито с ръжда, като нови светели и доспехите. А от свивката в раменната част на гръдната броня се подавал стрък все още неувяхнало бяло цвете. Значи сравнително отскоро е тук, рекъл си Дейвид. Странно, но кръв не се виждала, нито по земята, нито по ризницата. Момчето, макар и незапознато с начините на обезглавяване, смятало, че тук наоколо трябва да има поне малко стара, съсирена кръв. Запитало се кой ли е бил този снажен рицар и дали подобно на Роланд носи на доспехите си хералдически знаци. Или може би разкриващи произхода и рода му гербове? Но пък едрият мъж лежал по корем и Дейвид се съмнявал, че ще има сили да го обърне по гръб. След като размислил малко, си рекъл, че не бива самоличността на този благородник да остава незнайна. Може би ще му се отдаде възможност да съобщи някъде за съдбата му?
Клекнал и дълбоко поел въздух, приготвяйки се за съществено усилие. За голяма негова почуда тленните останки на рицаря се преобърнали съвсем лесно. Удивен от лекотата на голямото тяло в метална броня, Дейвид любопитно разгледал открилия се на гръдта герб. На него бил изобразен орел, хванал гърчеща се змия в ноктите си. Неволно почукал с кокалчетата на пръстите по метала и отчетливо чул кънтящия на кухо звук. Помислил: да не би вътре да няма тяло, още повече при тази лекота?
Но не, не бил такъв случаят, защото в доспехите усетил и движението на нещо леко. Надниквайки през шийния отвор, веднага разбрал за какво става дума. Виждал се белият край на прекъснатия гръбначен стълб и скелетът в кожа, но кръв нямало, нямало и плът. Сякаш тялото е било изсмукано и превърнато в останала в бронята куха човешка черупка. Или процесът на гниене е завършил толкова бързо, че дори цветето — може би дар от дамата на рицарското сърце — не е имало време да увехне?
Дейвид потреперил, страх го обхванал. Студени тръпки полазили по гърба му. Дали да не напусне замъка? В същия миг му хрумнало, че тръните едва ли ще се разтворят пред него отново. Вече бил напълно сигурен, че крепостта е капан — пуска те да влезеш, но не и да излезеш. А нали чул и зовящия го майчин глас? Не, няма да избяга. Ако тя наистина е тук, как би могъл да я изостави точно сега?