Прекрачил скелета в доспехи, влязъл в кулата. Пред него се откривало водещо нагоре стръмно спираловидно стълбище. Спрял и се заслушал внимателно, но недочул никакъв звук. Тук царяла мъртвешка тишина. Дали да повика майка си или Роланд по име? Не посмял, за да не предупреждава за приближаването си онази сила, чието присъствие вече интуитивно усещал около себе си. Но пък може би именно тя е повелила на трънаците да го допуснат и сега го чака някъде горе в кулата, за да се разправи и с него? И все пак по-разумно му се струвало да пази тишина. Припомнил си мярналата се в осветения прозорец сянка, както и Роландовия разказ за злата магьосница, която приспала дамата в кулата. Приличал му на приказката, в която принцесата спи вечен сън в отрупана с несметни съкровища зала, обречена да се пробуди единствено от целувка. А може ли в този случай спящата жертва да е майка му? Е, каквото и да си мисли тук, долу, истинският отговор го чака на върха на кулата.
Въздъхнал, изтеглил меча от ножницата, тръгнал по стълбата. На всеки десет стъпала в стената зеели подобни на бойници тесни, високи прозорци. Оттам прониквала мътна светлина, помагала на Дейвид да вижда къде стъпва. Преброил може би дузина от тях до стигането си на най-горната площадка. Тук се откривал коридор, а от двете му страни се виждали входове към различни помещения. Отвън кулата изглеждала не повече от шест или девет метра широка, но тукашният коридор се губел някъде в далечината, където краят му тънел в сенки. На дължина изглеждал повече от стотина метра, осветен от пламтящи по двете му стени факли. И все пак ясно било, че това е илюзия, вероятно резултат на магия, защото кулата трудно би могла да помести дори и частица подобно пространство.
Събрал целия си кураж, Дейвид закрачил по коридора, надниквайки поред в зейналите помещения отляво и отдясно. Някъде виждал богато обзаведени спални, с огромни кревати под балдахини, с кадифени драперии по стените. Други съдържали мебели. В една стая зърнал роял — стоял величествен и сам в иначе голата стая. Стените на следващата пъстреели, украсени със стотици картини — варианти на едно и също платно. А то било рисунка на две момчета — близнаци, като две капки вода — на фона на картина, в която са изобразени самите те така, сякаш гледат в себе си до безкрайност: картина в картината в картината.
Някъде на средата на коридора попаднал на огромна трапезария, а в центъра й гигантска дъбова маса, оградена със стотина стола. По нея искрели дълга редица запалени свещи, осветявайки натрупаната като за величав пир храна. Вкусно сготвени, ухаещи на подправки пуйки, гъски, патици, исполинско печено прасе на поднос по средата с голяма ябълка в устата. Наоколо стояли множество паници с риба и ястия в сосове и студено месо, от големи купи със смесени зеленчуци се издигала пара, миришело вкусно. Всъщност тази апетитна храна така го изкушила, че и без това гладният Дейвид изтичал до трапезата, неспособен да укроти куркането на празния си стомах. Изглеждало, че някой вече е опитвал от най-близката пуйка, защото единият й бут липсвал, а на съседна чиния били натрупани дъхави, влажни парчета бяло месо от гръдната част. Не можел повече да се въздържа, Дейвид взел едно от тях и тъкмо се канел да отхапе, когато на масата забелязал насекомо. Едра червена мравка ситнела към паднало край пуйката парченце кожа. Захапала го в челюсти, понечила да го отнесе, но внезапно краката й се подгънали, като че товарът бил прекалено тежък. Изпуснала парченцето, заклатила се като пияна и паднала, застивайки на място. Дейвид протегнал пръст, побутнал я, не помръднала. Тогава разбрал, че е мъртва.
Захвърлил парчето от пуйката и бързо избърсал пръсти в масата. Навеждайки се към нея, веднага съзрял телцата на десетки мъртви насекоми. Мухи, паяци, бръмбари и мравки се търкаляли между чиниите, вероятно отровени от храната. Дейвид отстъпил заднешком, ужасен побягнал в коридора, а апетитът му съвсем изчезнал. Но ако столовата го уплашила толкова много, то видът на следващата стая направо го вцепенил от ужас. Тук зърнал своята собствена мансарда в къщата на Роуз, пресъздадена до най-малката подробност, с всичките му книги, макар и подредена прецизно, нещо, което при него никога не се случвало. Леглото било оправено, но възглавниците и чаршафите жълтеели, покрити с фин слой прах. И по лавиците имало прах, а когато момчето влязло, краката му оставили видими отпечатъци по пода. Пред него бил прозорецът към градината и той бил отворен, а отвън се чували смях и песни. Дейвид пристъпил напред, навел се да види какво става. Зърнал трима танцуващи, весели и засмени — баща му, Роуз и момченце, което в първия миг не познал, но веднага се досетил, че не може да бъде друго, освен Джорджи. Братчето му, доста пораснало, може би на четири-пет годинки, но все така пълничко и закръглено в лицето. То се смеело щастливо, докато родителите му, хванати за ръце, танцували с него в кръг. Бащата държал дясната му ръчичка, а Роуз лявата. Отгоре слънцето греело приветливо от чистото, лазурно синьо небе.