Дейвид пристъпил навътре. В същия миг зърнал отблясъка на потрепващите пламъчета на лампите, отразени в нещо мътно, метално, неподвижно върху големите шипове вляво. Извърнал глава и сърцето му почти спряло. Стомахът му се свил на топка, остра болка го ударила в слепоочията.
Роланд висял на стената, на близо три метра от пода, побит на един от най-дългите и страшни шипове. Острието стърчало от гръдната броня, напълно разрушило символа на двете слънца. По ризницата аленеела кръв, но не много. Роландовото лице изпъквало изпито, посивяло, бузите хлътнали, кожата опъната по скалпа. А до трупа висял друг, в украсени със същия двоен слънчев образ доспехи — видно този на Рафаел. Значи все пак Роланд разкрил истината за гибелта на своя приятел.
Но не били само двамата. По стените и по пода на залата имало още множество човешки останки, кухи черупки на някога живи хора. Някои от тях се намирали тук сигурно от незапомнена древност — обезглавени скелети с ризници и оръжия, дълбоко разядени от ръждата и неумолимия ход на времето. А тук-там се срещал и нечий незнайно защо останал череп.
Гневът мощно надвивал първоначалния страх, момчето се задъхвало от възмущение. И в този повратен момент то сякаш пораснало, решително напускайки детството, за да навлезе в света на възрастните. Дейвид решително закрачил към спящата жена, но вървял бавно, описвайки кръг след кръг около самия себе си, за да не бъде ненадейно нападнат в гръб. Отлично помнел майчините предупреждения — да не гледа вляво и вдясно. Но от гледката на побития на тръна Роланд кръвта му кипвала, той жадувал да предизвика магьосницата и да я убие заради делата й.
— Хайде, покажи се! — предизвиквал я той. — Ела тук!
Нищо обаче не помръдвало в подобната на гигантска гробница зала, никой не отвръщал на предизвикателството. От време на време в съзнанието си чувал майчиния глас, но допускал, че това може да бъде игра на въображението му.
— Дейвид! — зовяла го тя. — Дейвид!
— Мамо, тук съм — отвръщал той.
Така стигнал до каменния олтар, а към него водели пет стъпала. Изкачил ги бавно, все така съзнавайки надвисналата невидима опасност — тази, отнела живота на Роланд и Рафаел и всичките други мъртъвци в кухите си черупки по пода и стените. И ето го най-сетне на върха, надвесен над спящата. Това била майка му. Кожата й восъчнобяла, на бузите едва забележими розови петънца, устните — сочни и влажни, а червената коса искри като пламък върху сивото каменно ложе.
— Целуни ме — чул Дейвид гласа й, макар че устните останали неподвижни. — Целуни ме и отново ще бъдем заедно.
Тогава положил меча на ложето и се навел да я целуне. Устните му докоснали хладната кожа. Била съвсем студена, по-студена дори от онзи път, когато преди погребението лежала в ковчега. От мразовития допир чак го заболяло, устните му изтръпнали, езикът загубил дар слово. А дъхът му се превърнал в увиснали във въздуха ледени кристалчета като искрящи миниатюрни брилянтчета. Бързо се отдръпнал и чул името си, но този път го зовял не женски, а мъжки глас.
— Дейвид!
Извърнал се рязко и съзрял раздвижването на стената. Гласът бил на Роланд. Лявата ръка на война се раздвижила слабо. Пръстите стиснали стърчащото от гърдите му острие, сякаш по този начин събира последни сили, за да каже онова, което смята за неотложно. Помръднала и главата и със сетно нечовешко усилие устните промълвили още три думи.
— Дейвид! Пази се!