МУЗИКА
Единствената опера на Бетховен „Фиделио“ е едно от най-забележителните явления в историята на оперното творчество. Тя е високо идейно героично произведение, наситено с най-дълбоки чувства. Композиторът е написал своята творба в духа на френската „опера на спасението“, но е сложил тежестта върху симфоничната драматургия. Независимо че „Фиделио“ е написана в традиционната форма, музиката й има по-голямо родство с Бетховеновия симфонизъм, а и самото развитие на действието в операта в цялост наподобява симфоничните му произведения: чрез борба от страдание и тъмнина към радост и светлина. И както във всички произведения на Бетховен, създадени в този дух, музиката на „Фиделио“ е силно патетична и наситена с драматизъм. Операта се състои от отделни музикални номера, някои от които широко разгърнати — арии, ансамбли и др. Композиторът е използувал така наречените „мелодрами“, т.е. говор на фона на музика. В стремежа си да спази традициите на немския зингшпил8, Бетховен е свързал някои музикални номера с говорни диалози вместо с речитативи.
Операта започва с кратка увертюра (става дума за четвъртата, позната под името „Фиделио“), която въвежда в настроението на първата картина. В тази картина преобладават жанровите номера, наситени с лирика, закачливост, радостни чувства. В дуета на Марселина и Жакино има много жизнерадост и блясък. Вълнуващо и трогателно звучат ариите на влюбената Марселина и на Роко с жълтиците. Най-високата точка в музиката на първа картина е квартетът на Марселина, Леонора, Жакино и Роко написан с изключително майсторство в контрапунктен стил (като канон). Въпреки че всички участници пеят една и съща тема, в нея ярко се открояват чувствата, вълнуващи отделните герои.
Втората картина започва със силната и вълнуваща ария на Пизаро, която е типична „ария на отмъщението“ от така наречената „опера на ужасите и спасението“. Това е всъщност завръзката на драмата. Пизаро се кълне да унищожи своя враг Флорестан. Дуетът между Пизаро и Роко е също наситен с драматизъм и напрежение. Арията на Леонора в тази картина представлява истински образец на класическа ария: в разгърнатия речитатив младата жена изказва своето страдание и същевременно гнева си към злодея; втората част на арията — блестящото алегро разкрива героизма и решителността на Леонора да даде, ако трябва, и живота си за спасението на своя съпруг. Втората картина завършва с изключителния „Хор на затворниците“. Това е една от най-проникновените страници в цялото творчество на гениалния композитор.
Второто действие е също от две картини. Първата — в подземията на крепостта, е посветена преди всичко на преживяванията на героите. В нея Бетховен разкрива с голяма психологическа проникновеност и най-тънките нюанси от душевния живот на четирите главни действуващи лица. Силните чувства на Флорестан, преживяващ своите последни часове, са изразени ясно и образно още в оркестровото встъпление на неговата ария (използувано за начало и на трите увертюри, носещи името „Леонора“). Един от най-силните епизоди в цялата опера е изключителният със силата на въздействие дует между Леонора и Роко в сцената на копаенето на гроба. Патетичната мелодия се извисява на фона на отмерените действия на двамата. Драматичното напрежение се повишава още повече квартета — Леонора, Флорестан, Пизаро, Роко. Бурната и стремителна музика разкрива още по-пълно чувствата на героите. Радостните фанфари са последвани от ликуващия дует между двамата съпрузи.
С края на първата картина от второто действие всъщност завършва и драматичният конфликт. Тук извънредно сполучливо е вмъкната превъзходната увертюра „Леонора №3“, която пресъздава музикално цялата драма. Радостно-триумфалният финал на увертюрата въвежда в последната картина на операта — една възторжена ораториална сцена, близка по дух и настроение до хоровия финал на Деветата симфония. Във финалния хор (втори в операта), изпълнен с ликуване и в бляскавия оркестър в ритъма на марш звучи радостта от победата на справедливостта.
Жорж БИЗЕ
1838–1875
Бизе е един от най-значителните представители на френското оперно творчество от втората половина на XIX в. В произведенията му са намерили израз най-добрите страни на прогресивната култура на Франция. Ромен Ролан изтъква, че „Франция за кратко време бе видяла да блесне и угасне един велик артист, най-спонтанният от всички нейни музиканти — Жорж Бизе… Неговата музика, пълна със слънце и действеност, която е почерпила своето достойнство от народните извори, представлява ярък контраст с Вагнеровата … Какво място би заел Бизе в нашата музика, ако бе живял двадесет години повече!“ Произведенията на Жорж Бизе и преди всичко последната му опера „Кармен“ издават стремежа на твореца-реалист да демократизира музикалното изкуство, за да стане то достъпно до най-широките слушателски кръгове. Него винаги са го привличали темите на жизнената правдивост. „В музиката трябва да има съдържание, преди всичко съдържание …“
8
Зингшпил (нем. Singspiel от singen — пея, и Spiel — игра) — национална немска комическа опера, в която пеенето и танците се редуват с говорни диалози.