— Моля, седнете — предложи й стол.
— Прав сте — каза тя. — Парите не са гаранция за щастие и разбирателство. — Все едно знаеше.
— Много хубава камера имате — обърна се следователят към Ашли. — Колко ви струваше? Поне хилядарка. — Направи знак на Ашли да му я подаде.
— Не разбирам защо искате да я задържите — притесни се Ашли. — Не може ли само да прегледате кадрите набързо?
— Още не ми е ясно — бледосините очи на Търкингтън я фиксираха, — защо изобщо сте се приближили към къщата. Защо сте влезли в този имот, макар да има табела „Влизането забранено“?
— Тя търсеше собственика — обясни Ашли, сякаш говореше на камерата си на масата.
— Господин Дули, моля ви не отговаряйте вместо съпругата си. Според думите й вие не сте свидетел, били сте на плажа, когато е намерила в къщата онова, което твърди.
— Не разбирам защо искате да я задържите. — Ашли бе обсебен от камерата си, докато Маделиза мислеше само за басета, оставен сам в колата.
Беше оставила прозорците леко отворени, за да влиза въздух, и добре че този ден навън не беше горещо. Моля те, само да не лае. Тя вече обичаше това куче. Горкото животинче. Какво беше преживяло само! Спомни си как докосна лепкавата кръв по козината му. Не биваше да споменава кучето, дори ако това щеше да й помогне да обясни, че единствената причина да се приближи до къщата беше да намери собственика му. Ако полицията откриеше, че е прибрала горкото сладко кученце, щяха да й го вземат, да го пратят в приют и накрая да го приспят. Като Фризби.
— Търсели сте собственика на къщата. Повторихте го няколко пъти. Още не ми е ясно защо сте го търсили обаче. — Бледосините очи на Търкингтън пак се взираха в нея, химикалката му лежеше върху папката, в която продължаваше да записва лъжите й.
— Къщата е много красива — заговори тя. — Исках Ашли да я заснеме, но не мислех, че е редно без разрешение. Затова потърсих хора край басейна, надявах се някой да си е у дома.
— Няма много хора през този сезон, особено в онзи район. Повечето от тези големи къщи са втори или трети дом за много богати хора, те не ги дават под наем, а и сега не е туристически сезон.
— Точно така — съгласи се тя.
— Но сте решили, че има някой вкъщи, защото казахте, че сте видели нещо да се пече на скарата?
— Точно така.
— Как го видяхте от плажа?
— Забелязах дим.
— Видели сте дима от скарата и може би сте усетили миризма на готвено. — Той си записа.
— Точно така.
— Какво беше то?
— Кое какво беше?
— Какво се печеше на скарата?
— Месо. Може би свинско. Или мариновано телешко.
— Тогава сте решили да влезете в къщата. — Той продължи да си записва, после химикалката спря и той я погледна. — Точно тази част още не ми е ясна.
Точно тази част и тя не можеше да проумее, колкото и да мислеше. Каква лъжа можеше да съчини, която да прозвучи правдоподобно?
— Както ви обясних по телефона — каза тя, — търсех собствениците, после се разтревожих. Представих си някой богат възрастен човек, който пече месо на скара и изведнъж получава сърдечен пристъп. Иначе защо ще оставиш нещо на скарата и ще изчезнеш? Затова постоянно виках: „Има ли някой вкъщи?“. После открих, че вратата на пералното помещение е отворена.
— Тоест отключена.
— Така беше.
— Вратата до прозореца, където казахте, че липсвало стъкло, а друго стъкло е било счупено — каза следовател Търкингтън, докато записваше.
— И аз влязох, макар да знаех, че може би не е редно. Но си помислих: „Ами ако богатият възрастен човек лежи на пода и е получил удар?“.
— Там е работата. Човек прави трудни избори в живота — намеси се Ашли, а очите му поглеждаха ту следователя, ту камерата. — Да не вляза? Или никога да не си простя, когато прочета във вестника, че съм можел да помогна на човек в беда.
— Заснехте ли къщата, сър?
— Снимах няколко делфина, докато чаках Маделиза да излезе.
— Попитах дали сте снимали къщата.
— Чакайте да помисля. Може би малко. По-рано, когато Маделиза беше пред нея. Но нямаше да покажа кадрите на никого, ако тя не получеше разрешение.