После тя се потопи в личните си спомени. Не можеше да се сдържи. Мислите й се върнаха към последното й идване в Хилтън Хед, когато разчистваше апартамента на Бентън. Тогава беше напълно отчаяна и изобщо не й беше минало през ума, че убийството му може да е инсценирано, за да го скрие от онези, които със сигурност щяха да го убият, ако имаха възможност. Къде бяха сега онези набедени наемни убийци? Дали бяха загубили интерес, или бяха решили, че той вече не представлява заплаха или не заслужава възмездие? Беше питала Бентън. Той не искаше да говори за това, твърдеше, че не може. Свали прозореца на колата на Търкингтън и пръстенът й блесна на слънцето, но това не я успокои, а и хубавото време нямаше да се задържи. По-късно днес се очакваше да се разрази поредната буря.
Пътят се виеше през игрища за голф, минаваше по къси мостчета над тесни канали и малки езерца. На един тревист бряг един алигатор й заприлича на куче, водните костенурки се бяха спотаили в калта, а една снежнобяла чапла стоеше на тънките си крака в плитката вода. Разговорът на предната седалка сега се въртеше около доктор Селф, а светлината премина в сянка, когато навлязоха под огромните дъбове. Испанският мъх приличаше на мъртви сиви коси. Почти нищо не беше се променило. Тук-там бяха построени няколко нови къщи и тя си спомни дългите разходки, соления въздух, вятъра, залезите на балкона и момента, в който всичко това свърши. Представи си какво бе повярвала тогава — че той е в овъглените руини на сградата, където уж беше загинал. Видя сребристата му коса и изпепелената плът в черните останки от пожара, който още тлееше, когато пристигна. Лицето му липсваше. Не бе останало нищо, освен изгорели кости, а докладът от аутопсията му беше фалшифициран. Беше заблудена, съсипана, отчаяна и онази постъпка на Бентън я беше променила завинаги. Далеч повече, отколкото сега заради Марино.
Паркираха на алеята за коли зад просторната бяла вила на Лидия Уебстър. Скарпета си спомни, че я е виждала преди откъм плажа, но сега й се стори странна заради причината да бъдат тук. По улицата бяха паркирани полицейски коли.
— Купиха къщата преди около година. Преди това е била собственост на някакъв дубайски магнат — обясни Търкингтън и отвори врата. — Много тъжно. Току-що бяха направили основен ремонт и се бяха нанесли, когато момиченцето се удави. Не знам как госпожа Уебстър е понасяла да живее в къщата след това.
— Някои хора не могат да се откъснат — обясни Скарпета, докато вървяха по паважа към двойните врати от тиково дърво над стълбището. — Затова остават верни на дадено място и на спомените, свързани с него.
— Тя ли получава къщата след развода? — попита Люси.
— Сигурно така щеше да стане. — Сякаш в действителност нямаше съмнение, че е мъртва. — Разводът още не е приключил. Съпругът се занимава с хедж фондове, инвестиране или нещо подобно. Богат е почти колкото теб.
— Може ли да престанем да говорим за мен? — сопна му се Люси.
Търкингтън отвори входната врата. Вътре имаше криминолози. На едната стена във фоайето беше подпрян прозорец със счупено стъкло.
— Жената, която е на почивка — каза Търкингтън на Скарпета. — Маделиза Дули. Според показанията й стъклото е било свалено от прозореца, когато е влязла през пералното помещение. Това парче. — Той клекна и посочи парче стъкло в долната дясна част на прозореца. — Него е махнал и залепил отново. Ако се вгледате, лепилото едва се вижда. Накарах я да мисли, че не сме намерили счупено стъкло при първия оглед на полицаите. Исках да видя дали ще промени показанията си, затова й казах, че не е било счупено.
— Предполагам, че първо не сте го покрили с пяна — отбеляза Скарпета.
— Чувал съм за този метод — рече Търкингтън. — Трябва да започнем да го използваме. Ако госпожа Дули казва истината, смятам, че нещо е станало в къщата, след като си е тръгнала.
— Ще го покрием с пяна, преди да го опаковаме и транспортираме — предложи Скарпета, — за да стабилизираме счупеното стъкло.
— Заповядайте. — Той се запъти към дневната, където един следовател снимаше безпорядъка по масичката за кафе, а друг вдигаше възглавниците от дивана.
Скарпета и Люси отвориха своите черни куфарчета, надянаха калцуни и ръкавици. От дневната излезе жена с рейнджърски панталони и поло с надпис „Криминологична лаборатория“ на гърба. Изглеждаше малко над четиридесетте, с кафяви очи и къса тъмна коса. Беше дребничка и на Скарпета й беше трудно да си представи, че толкова ниска и слаба жена би пожелала да работи в силите на реда.