Маделиза се беше прибрала преди по-малко от час, когато чу звънеца. Преди нямаше да си даде труда да попита кой е.
— Кой е? — извика тя иззад заключената врата.
— Следовател Пийт Марино от кабинета на съдебния патолог — отговори един глас. Дълбок глас с произношение, което й напомняше за Севера, за янките.
Най-лошите опасения на Маделиза се бяха оправдали. Жената в Хилтън Хед беше мъртва. Иначе защо щеше да идва човек от кабинета на съдебния патолог? Ядоса се, че Ашли беше излязъл по работа още щом се прибраха и я остави сама след всичко, което беше преживяла. Тя се ослуша дали басетът не вдига шум. За щастие той стоеше тихо в спалнята. Отвори входната врата и се ужаси. Огромният мъж бе облечен като рокер или гангстер. Явно той беше звярът, убил онази нещастна жена, а сега бе проследил Маделиза до дома й, за да убие и нея.
— Не знам нищо — едва промълви тя и се опита да затвори вратата.
Главорезът я блокира с крак и влезе в къщата.
— По-кротко — каза й и отвори портфейла си, за да й покаже значката. — Както казах, аз съм Пийт Марино от кабинета на съдебния патолог.
Маделиза не знаеше какво да прави. Ако се опиташе да се обади в полицията, той щеше да я убие на място. Напоследък всеки можеше да си купи значка.
— Хайде да седнем и да си поговорим — предложи Марино. — Научих за вашето посещение в шерифството на окръг Бофорт.
— Кой ви каза? — Тя се почувства малко по-добре. — Онзи следовател ли? Не разбирам защо. Разказах му всичко, което знам. Той не ми повярва. Откъде знаете къде живея? Това ме притеснява. Съдействам на властите, а те издават домашния ми адрес.
— Има малък проблем с вашата история — заяви Пийт Марино.
Люси погледна Скарпета през жълтите предпазни очила.
Намираха се в голямата спалня и щорите бяха спуснати. По кафявата копринена кувертюра проблясваха няколко петна в неоновозелено под силната виолетова светлина.
— Може да е семенна течност — каза Люси. — Може и да е нещо друго. — Тя обходи леглото с фенерчето.
— Слюнка, урина, телесни мазнини, пот — изброи Скарпета. Наведе се към голямо луминесцентно петно. — Не мирише на нищо — добави. — Дръж светлината тук. Проблемът е, че не се знае кога за последно е прана кувертюрата. Занемарила е домакинските задължения. Типично за хората в депресия. Кувертюрата отива в лабораторията. Трябва ни четката й за зъби, четката й за коса. Разбира се, чашите от масичката за кафе.
— На задното стълбище има пепелник с фасове — съобщи Люси. — Не мисля, че нейното ДНК ще бъде проблем. Нито отпечатъците от стъпки и от пръсти. Проблемът е той. Той знае какво прави. Напоследък всички станаха специалисти.
— Не — възрази Скарпета. — Само се мислят за такива.
Тя свали очилата и зелените отблясъци по кувертюрата изчезнаха. Люси изключи специалния фенер и също свали предпазните очила.
— Какво правим? — попита тя.
Скарпета изучаваше снимката, която беше забелязала, когато влязоха в спалнята. Доктор Селф седеше на диван в декор, подобен на дневна, а срещу нея бе хубава жена с дълга тъмна коса. Към тях бяха приближени телевизионни камери. Хората от публиката ръкопляскаха и се усмихваха.
— Тази е от участието й в предаването на доктор Селф — каза Скарпета на Люси. — Но не очаквах да съществува другата.
Лидия с Дрю Мартин и висок смугъл мъж, за когото Скарпета предположи, че е треньорът Джани Лупано. Тримата се усмихваха, примижали срещу слънцето, на централния корт в центъра по тенис, където се провеждаше турнирът за купата „Фемили Съркъл“ на остров Даниъл, източно от Чарлстън.
— Кой е общият знаменател? — попита Люси. — Нека позная. Доктор Его?
— Не е последният турнир — отбеляза Скарпета. — Виж разликата в снимките. — Тя посочи снимката на Лидия с Дрю, а после и тази на Лидия с доктор Селф. — Подчертано влошаване. Погледни очите й.
Люси включи лампата на нощното шкафче.
— Когато е направена тази снимка на тенискорта, Лидия изобщо не прилича на човек, който редовно злоупотребява с алкохол и хапчета — посочи Скарпета.
— И си скубе косата — додаде Люси. — Не разбирам защо го правят хората. Навсякъде има косми от косата и пубиса й. На снимката във ваната изглежда сякаш липсва половината й коса. Вежди, мигли.
— Трихотиломания — обясни Скарпета. — Натрапчиво маниакално разстройство. Тревога. Депресия. Животът й е бил ад.