Тя пак се опита да разчете името на кучето, но без очилата беше безнадеждно. Представи си богати хора, някой милионер, който пече месо във вътрешния двор на голямата бяла къща, разположена навътре от дюната, частично скрита от високи борове.
— Кажи здрасти на сестра си, старата мома — заръча Ашли, докато снимаше. — Разкажи й колко е луксозна нашата градска къща тук, на алеята на милионерите в Хилтън Хед. Кажи й, че другия път ще отседнем в голяма къща като тази, в която правят барбекю.
Маделиза погледна в посоката, където се намираше тяхната къща в града, но не можеше да я види от гъстите дървета. После отново се загледа в кучето.
— Сигурно живее в тази къща — предположи и посочи бялата къща с европейски вид, където печаха месо. — Ще отида там да попитам.
— Отивай. Аз ще се разходя и ще снимам. Преди минута видях няколко делфина.
— Ела, Друпи. Да намерим семейството ти — повика Маделиза на кучето.
То седеше на пясъка и не искаше да дойде. Тя го задърпа за каишката, но то не помръдна.
— Добре тогава — каза тя. — Стой си тук, а аз ще разбера дали онази голяма къща е твоят дом. Може би си излязъл, без да разберат. Но едно е сигурно. Ужасно липсваш на някого.
Тя го прегърна и целуна. После тръгна по твърдия пясък, стигна до по-мекия, в който краката й затъваха, мина през високите треви, макар да бе чувала, че е незаконно да се минава през дюните. При табелата с надпис „Влизането забранено“ се поколеба, после смело стъпи на дъсчената пътека и се запъти към голямата бяла къща, където някой богаташ, може би знаменитост, печеше месо на скара. За обяд, предположи тя, като от време на време се обръщаше назад с надеждата, че басетът няма да избяга. Не го виждаше от другата страна на дюната. Не го виждаше и на плажа, само Ашли, дребна фигурка, която снимаше няколко делфина, които се гмуркаха във водата, а гръбните им перки пореха вълните. На края на пътеката от дъски имаше дървена порта и Маделиза с изненада установи, че не е заключена. Дори не беше напълно затворена.
Тя мина през задния двор, като се оглеждаше наоколо и викаше: „Ехо!“. Не беше виждала толкова голям басейн, при това с черно дъно и заобиколен с красиви плочки, които, изглежда, бяха от Италия, Испания или друго далечно и екзотично място. Огледа се, пак извика, спря се с любопитство при пушещия газов грил. Месото върху него беше отрязано неравномерно, от едната страна беше изгоряло до въглен, а от другата беше сурово и кърваво. Стори й се, че месото е странно, не приличаше на говеждо или свинско, още по-малко на пилешко.
— Ехо! — извика отново. — Има ли някой?
Потропа на вратата на верандата. Никакъв отговор. Заобиколи отстрани на къщата, като предполагаше, че човекът, който готвеше, сигурно бе някъде там. Но страничният двор беше празен и обрасъл с бурени. Тя надникна през процепа между щората и рамката на прозореца и видя празна кухня, цялата от камък и неръждаема стомана. Никога не беше виждала толкова луксозна кухня, освен по списанията. Забеляза две големи кучешки купи на килимче близо до дъската за рязане на месо.
— Ехо! — извика тя. — Мисля, че намерих кучето ви. Ехо!
Продължи да обикаля къщата, като викаше. Изкачи се по стълбите към вратата, а до нея видя прозорец с липсващо парче стъкло. Друго парче беше счупено. Помисли си да се върне тичешком на плажа, но в пералното помещение имаше голям панер за куче, който беше празен.
— Ехо! — Сърцето й биеше силно.
Беше влязла без разрешение, но бе намерила дома на басета и искаше да помогне. Как щеше да се чувства тя, ако Фризби избягаше и някой непознат не й го върнеше?
— Ехо! — Тя натисна дръжката и вратата се отвори.
12.
От дъбовете се стичаше вода.
Под дълбоките сенки на тисовете и османтусите Скарпета нареждаше счупени парчета от глинени съдове по дъната на саксии, за да помогне на оттичането на водата и корените на растенията да не гният. В топлия въздух се бе образувала пара от плисналия внезапно силен дъжд, който пак така внезапно беше спрял.
Бул носеше стълба към един дъб, който разперваше клони над почти цялата градина на Скарпета. Тя започна да тъпче почва в саксиите и да засажда петунии, после магданоз, копър и резене, защото привличаха пеперудите. Премести саксиите с чистец и пелин на по-хубави места, където да ги огрява слънце. Мирисът на мокра глинеста почва се смесваше с острата миризма на стари тухли и мъх. Скарпета се движеше доста схванато от дългите години работа в студените морги. Накрая отиде до една колона от тухли, обрасла с копиевиден многоредник5, и започна да анализира проблема.