— Времето тук е просто прекрасно, Мерилин. — Записаният глас на Гладис Селф. — Дори не съм пускала климатика. Не че работи. Бръмчи като огромно насекомо. Просто държа вратите и прозорците отворени, защото засега температурата е приятна.
Макар това да бяха неутралните твърдения, най-безопасните от всички, жизнените показатели на доктор Селф се промениха.
— Пулс седемдесет и три — седемдесет и четири — съобщи Бентън и си записа.
— Бих казала, че това е неутрално за нея — отбеляза доктор Лейн.
— Мислех си за прекрасните плодни дръвчета, които имахме, когато ти живееше тук, Мерилин, онези, които комисията по озеленяване реши да отсече заради болестта по цитрусовите дървета. Обичам красивите дворове. Сигурно ще се зарадваш, че тази глупава унищожителна програма постепенно беше прекратена, защото от нея няма полза. Колко жалко. В живота най-важно е да уцелиш момента, нали?
— Пулс седемдесет и пет — седемдесет и шест. Насищане с кислород — деветдесет и осем — отчете Бентън.
— Странно нещо, Мерилин. Една подводница постоянно се движи напред-назад на два километра от брега. Над нея се вее малко американско знаме. На онази кула, където е перископът. Сигурно е заради войната. Назад-напред и напред-назад. Някакво учение, знамето се развява. Казвам на приятелките си, за какво се обучават? Никой ли не им е казал, че в Ирак не им трябват подводници?…
Първата серия с неутрални твърдения приключи и през трийсетсекундната почивка отново измериха кръвното на доктор Селф. Беше се качило на сто и шестнайсет на осемдесет и две. После отново зазвуча гласът на майка й. Гладис Селф говореше за това къде обича да пазарува напоследък в Южна Флорида, за безкрайното строителство, за това как небостъргачите никнат навсякъде. Много от тях са празни, каза тя, защото пазарът с недвижими имоти е отишъл по дяволите. Най-вече заради войната в Ирак. Тя се отразява на всички.
Доктор Селф реагира по същия начин.
— Боже! — възкликна доктор Лейн. — Нещо определено кара амигдалата й да внимава. Само погледни насищането с кислород.
Беше спаднало до деветдесет и седем.
Отново прозвуча гласът на майка й. С позитивни коментари. После започна критиката.
— Ти беше патологична лъжкиня, Мерилин. Още откакто проговори, не можех да измъкна и една истина от теб. А по-късно? Какво стана? Откъде си взела този твой морал? Със сигурност не от някого в нашето семейство. Ти с твоите мръсни малки тайни. Това е отвратително и осъдително. Какво стана със сърцето ти, Мерилин? Само да знаеха почитателите ти! Засрами се, Мерилин…
Нивото на насищане с кислород падна до деветдесет и шест процента, дишането й стана по-ускорено и плитко и се чуваше през интеркома.
— Хората, които изхвърли. Знаеш за какво и за кого говоря. Изричаш лъжи, сякаш са истини. Това ме тревожеше през целия ти живот и ще ти се върне съвсем скоро…
— Пулс сто двайсет и три — отчете доктор Лейн.
— Току-що помръдна глава — съобщи Джош.
— Софтуерът може ли да коригира? — попита доктор Лейн.
— Не знам.
— Мислиш си, че парите решават всичко. Изпращаш лептата си и тя те освобождава от отговорност? Плащаш на хората, за да се отървеш от тях. О, ще видим. Някой ден ще пожънеш каквото си посяла. Не искам парите ти. Пия с приятели в бара и те дори не знаят, че си ми дъщеря…
Пулс сто трийсет и четири. Окислена кръв — деветдесет и пет процента. Краката й постоянно се движеха. Оставаха девет секунди. Майката говореше и активираше невроните в мозъка на дъщеря си. Кръвта нахлуваше в тези неврони и с увеличаването на количеството й се увеличаваше и деоксидираната кръв, улавяна от скенера. Улавяха функционални образи. Доктор Селф страдаше физически и емоционално. Това не беше преструвка.
— Не ми харесва това, което става с жизнените й показатели. Стига. Спираме — каза Бентън на доктор Лейн.
— Съгласна съм.
Той включи интеркома.
— Доктор Селф, спираме.
От заключен шкаф в компютърната лаборатория Люси извади комплект инструменти, флаш драйв и малка черна кутийка, докато говореше с Бентън по телефона.
— Не задавай въпроси — предупреди той. — Току-що приключихме със скенера. Или по-точно, наложи се да го прекратим. Не мога да ти разкажа, но ми трябва услуга.
— Добре. — Тя седна пред един компютър.
— Искам да поговориш с Джош. И да влезеш в системата.
— С каква цел?
— Една пациентка е накарала да препращат имейлите й до сървъра на „Павилиона“.