Смени ръкавиците и взе найлоновия плик с верижката и златната монета. От верижката най-вероятно можеше да се вземе ДНК, затова я опакова отделно и я надписа. Монетата беше възможен източник на ДНК, но и на отпечатъци. Хвана я внимателно за ръбовете и започна да я оглежда през лупа, когато чу биометричната ключалка на входната врата на лабораторията. Влезе Люси. Скарпета усети настроението й.
— Иска ми се да имахме програма за фоторазпознаване — каза Скарпета, защото знаеше кога да не разпитва как се чувства Люси и защо.
— Имаме — отвърна Люси, като избягваше погледа й. — Но трябва да разполагаме с нещо, с което да я сравним. Много малко полицейски управления имат база данни със снимки на престъпници, а онези, които имат… Няма значение. Системата не е интегрирана. Който и да е този мръсник, сигурно ще трябва да го открием по друг начин. И нямам предвид непременно мръсника с мотора, който уж е бил на твоята алея.
— Кого имаш предвид?
— Онзи, който е носил медальона и пистолета. Не може да си сигурна, че не е Бул.
— В това няма никаква логика.
— Има, ако иска да се представи за герой. Или да скрие нещо друго, което върши. Не знаеш на кого са пистолетът и медальонът, защото не си видяла кой ги е загубил.
— Освен ако доказателствата не покажат друго — уточни Скарпета. — Засега вярвам на думите му и съм му благодарна, че е рискувал, за да ме защити.
— Вярвай в каквото искаш.
Скарпета изгледа внимателно Люси.
— Виждам, че нещо не е наред.
— Казвам само, че никой не е видял предполагаемата борба между него и онзи тип с мотора. Нищо повече.
Скарпета погледна часовника си и отиде до димната камера.
— Пет минути. Сигурно е достатъчно. — Тя вдигна капака, за да преустанови процеса. — Трябва да проверим серийния номер на револвера.
Люси се приближи и погледна в стъкления контейнер. Сложи ръкавици, бръкна вътре, откачи жицата и извади револвера.
— Има лека изпъкналост. Тук на цевта. — Тя завъртя револвера между пръстите си и го остави на покрития с хартия плот. Отново бръкна в контейнера и извади патроните. — Няколко частични отпечатъка. Мисля, че има достатъчно подробности. — Остави и тях.
— Ще ги снимам, а ти може да сканираш снимките, за да получим характеристиките и да ги проверим чрез интегрираната автоматизирана система за разпознаване на отпечатъци.
— Първо аз ще ги обработя, за да спестим време — каза Люси не особено приветливо. — Махни цветните канали, за да се обърне в негатив и да ги проверят час по-скоро.
— Нещо е станало. Предполагам, че ще ми кажеш, когато си готова.
Люси не слушаше и процеди ядосано:
— Гаден материал, гаден резултат.
Любимата й теза, когато беше цинична. Отпечатъкът се сканираше в автоматизираната система за отпечатъци и компютърът не знаеше дали гледа камък или риба. Автоматизираната система не мислеше. Тя не знаеше нищо. Наслагваше характеристиките на един отпечатък върху съвпадащите характеристики на друг, което значеше, че ако някои характеристики липсват или са замъглени, или не са били правилно кодирани от компетентен криминолог, имаше голяма вероятност търсенето да не даде резултат. Проблемът не беше в системата, а в хората. Същото се отнасяше и за ДНК. Резултатите зависеха от качеството на материала, как е обработен и от кого.
— Знаеш ли колко рядко отпечатъците са правилно взети? — продължи гневно Люси. Тонът й беше хаплив. — Някой затлъстял помощник-шериф в затвора взема бланки за десет отпечатъка и още практикува вековното противно топване на пръстите в мастило. После вкарват този данни в системата и те са пълен боклук, а нямаше да бъдат, ако използвахме биометрично оптично сканиране. Но никой затвор няма пари. Няма пари за нищо в тази шибана страна.
Скарпета остави златната монета в прозрачния й пластмасов плик и я разгледа под лупа.