— Сега вече престанах да разбирам — каза доктор Марони. — Живея в много стар свят. — Той пак запали лулата си. Една от причините да обича да пуши лула бе именно удоволствието от паленето.
— Все едно да обикаляш със скенер и да наблюдаваш хората с мобилни телефони — обясни Бентън.
— Предполагам, че доктор Селф не е виновна и за това — каза унило доктор Марони. — Този убиец е изпращал имейли от Чарлстън още миналата есен. Можела е да разбере и да каже на някого.
— Можеше да каже на теб, Пауло, когато ти е изпратила Пясъчния човек.
— А тя знае ли за връзката с Чарлстън?
— Казах й. Надявах се това да я накара да си припомни нещо или да ми даде още информация, която да ни помогне.
— И как реагира, когато я уведоми, че Пясъчния човек й е писал от Чарлстън през цялото време?
— Каза, че не е виновна — отвърна Бентън. — После отпътува с лимузината до летището и излетя с частния си самолет.
16.
Аплодисменти, музика и гласът на доктор Селф. Нейният уебсайт.
Скарпета не можеше да скрие колко е разстроена, докато четеше фалшивата изповед на Люси за мозъчните скенери в „Маклийн“, защо ги прави и какво е да живееш с такава болест. Скарпета чете блоговете, докато не й дойде в повече, а Люси не можеше да не си помисли, че колкото и да бе разстроена леля й, чувствата й не можеха да се сравнят с нейните.
— Нищо не мога да направя. Станалото, станало — каза Люси, докато сканираше частичните отпечатъци в дигиталната система. — Дори аз не мога да върна изпратени неща, нито да изтрия публикувани. Имам известна утеха, че щом хората знаят, вече няма да изпитвам ужас от това да си призная.
— Да си признаеш? По странен начин се изразяваш.
— Според мен да имаш физически недостатък е по-лошо от всичко, което съм признавала досега. Затова може би е по-добре хората най-после да научат и да се свърши. Истината носи облекчение. По-добре е да няма какво да криеш, не мислиш ли? Странното е, че тази разкрита истина носи неочаквани ползи. Някои хора ти се притичват на помощ, а ти не си знаел, че ги е грижа за теб. Гласове от миналото, които отново ти проговарят. Други гласове най-после замлъкват. Някои хора най-после изчезват от живота ти.
— За кого говориш?
— Да кажем, че не бях изненадана.
— Полза или не, доктор Селф няма право — изтъкна Скарпета.
— Чуй се само какво говориш.
Скарпета не отговори.
— Пак търсиш начин да обвиниш себе си. Тоест, ако не бях племенницата на скандалната доктор Скарпета, нямаше да предизвикам този интерес. Изпитваш постоянна нужда да търсиш у себе си вина за всичко и да се опитваш да поправиш проблема — каза Люси.
— Не мога да гледам повече. — Скарпета излезе от интернет.
— Това е твоят недостатък — отбеляза Люси, — който, ако искаш да знаеш, много ме дразни.
— Трябва да намерим адвокат, специалист по тези неща. Очерняне или клевета по интернет. Виртуалното пространство е нерегулирано, като общество без закони е.
— Опитай се да докажеш, че не съм я писала. Опитай да докажеш каквото и да е. Не се занимавай с мен, защото не искаш да разрешиш своя проблем. Оставих те на мира цяла сутрин, но вече ми омръзна. Не мога повече.
Скарпета започна да разчиства плота, да прибира вещите.
— Седя и те слушам как говориш спокойно по телефона с Бентън и с доктор Марони. Как можеш да го правиш, без да се задавиш от факта, че отричаш и избягваш проблема?
Скарпета пусна водата в стоманена мивка близо до станцията за изплакване на очите. Търкаше ръцете си, сякаш току-що бе правила аутопсия, а не бе работила в девствено чиста лаборатория, където не се върши нищо особено, освен фотография. Люси забеляза охлузванията по ръцете на леля си. Колкото и да се стараеше, тя не можеше да ги скрие.
— Нима ще защитаваш това копеле до края на живота му? — Люси говореше за Марино. — Добре, не ми отговаряй. Може би най-голямата разлика между него и мен не е очевидната. Няма да допусна доктор Селф да ме принуди да си причиня нещо фатално.
— Фатално ли? Надявам се, че не. Не ми харесва, когато използваш тази дума. — Скарпета внимателно прибра златната монета и верижката. — За какво говориш? Какво фатално нещо?
Люси съблече лабораторната престилка и я окачи на затворената врата.
— Няма да й доставя удоволствието да ме принуди да направя нещо непоправимо. Аз не съм Марино.