— Трябва да ги занесем веднага за ДНК изследване. — Скарпета откъсна от специалното тиксо за улики и запечата пликовете. — Ще ги предам лично, за да запазя веригата от улики непокътната, и може би след трийсет и шест часа ще имаме резултатите? Може би и по-малко? Ако няма непредвидени усложнения. Не искам анализът да се забави. Сигурна съм, че разбираш защо. Ако някой отново ме посети с пистолет.
— Помня онзи път в Ричмънд. Бях дошла да прекараме заедно Коледа. Тогава учех в университета във Вирджиния. Бях довела приятелка. Той започна да я сваля пред мен.
— Кога по-точно? Правил го е неведнъж. — Люси никога не беше виждала такова изражение по лицето на леля си.
Леля й попълваше документи, намираше си нови и нови задачи, само и само да не я погледне, защото не можеше. Люси не си спомняше момент, в който леля й да е изглеждала ядосана и засрамена. Може би ядосана, но никога засрамена. И лошото чувство на Люси се изостри.
— Защото не може да понася да е сред жени, които отчаяно иска да впечатли. Но не ги впечатлява, поне по начина, по който винаги е искал, ние не проявявахме интерес към него, освен онзи, който никога не е можел да възприеме — обясни Люси. — Искахме да имаме нормални човешки отношения с него, а той какво направи? Опита се да опипва гаджето ми пред очите ми. Разбира се, беше пиян.
Тя стана от работната станция и се приближи до работния плот, където леля й сега беше заета да вади цветни маркери от едно чекмедже, да им сваля предпазителите и да ги пробва един по един, за да се увери, че мастилото им не е изчерпано или засъхнало.
— Не се примирявах с това — продължи Люси. — Борех се. Бях само на осемнайсет и му направих забележка. Имаше късмет, че не направих нещо по-лошо. Ще продължаваш ли да се разсейваш сякаш така проблемът ще изчезне?
Люси взе ръцете на леля си и внимателно избута ръкавите нагоре. Китките й бяха яркочервени. Плътта й беше наранена сякаш я бяха стягали в железни окови.
— Да не говорим за това — каза Скарпета. — Знам, че те е грижа. — Тя издърпа ръцете си и спусна ръкавите. — Моля те, да оставим тази тема, Люси.
— Какво ти направи?
Скарпета седна.
— По-добре ми кажи всичко — настоя Люси. — Не ме интересува какво е направила доктор Селф, за да го провокира, а и двете знаем, че не е нужно много. Той стигна твърде далеч, няма връщане назад и няма изключение от правилото. Ще го накажа.
— Моля те, остави това на мен.
— Не, няма да го допусна. Вечно го оправдаваш.
— Не е така. Но наказанието не е решение. Каква полза от него?
— Какво точно се случи? — Люси говореше тихо и беше спокойна. Но вътрешно беше изтръпнала, ставаше такава, когато беше способна на всичко. — Бил е в къщата ти цяла нощ. Какво направи? Явно не си го искала, иначе нямаше да имаш рани. Сигурна съм, че не искаш нищо от него, затова те е принудил, нали? Сграбчил те е за китките. Какво направи? Имаш синини и по шията. Къде другаде? Какво направи гадното копеле? Спи с всякакви повлекани, знаем ли какви болести…
— Не стигна чак дотам.
— Какво значи дотам? Какво направи. — Люси го изрече не като въпрос, а като факт, който налага обяснение.
— Беше пиян — отвърна Скарпета. — Сега вече знаем, че навярно е използвал тестостеронов препарат, който може да го направи много агресивен в зависимост от дозата, а той не знае какво е умереност. Винаги прекалява. Винаги взема повече. Твърде много. Права си, пиенето миналата седмица, пушенето. Никога не е умеел да спазва ограничения, но сега всичките му задръжки са паднали. Предполагам, че всичко е довело до това.
— Всичко е довело до това? След всички тези години отношенията ви са стигнали дотам да те нападне сексуално?
— Никога не съм го виждала такъв. Беше човек, когото не познавах. Толкова агресивен и гневен, изобщо не се владееше. Може би трябва да се тревожим повече за него, отколкото за мен.
— Не започвай пак.
— Моля те, опитай се да разбереш.
— Ще разбера по-добре, когато ми кажеш какво е направил. — Гласът на Люси беше равен, така звучеше, когато бе способна на всичко. — Какво направи? Колкото повече го прикриваш, толкова повече искам да го накажа и ще бъде по-страшно, когато това стане. Познаваш ме достатъчно, за да ме възприемеш сериозно, лельо Кей.
— Стигна само донякъде, после спря и се разплака — каза Скарпета.
— Какво значи „донякъде“?
— Не мога да говоря за това.
— Наистина ли? Ако се беше обадила в полицията? Щяха да искат подробности. Знаеш как става. Насилена веднъж. После насилена отново, когато разказваш случката и някой полицай си представя как е станало, и тайно се възбужда от това. Онези перверзници, които обикалят съдебните зали и търсят дела за изнасилване, за да седнат най-отзад и да слушат подробностите.