— Изабо дьо Клермон търси лорд Сътън. — Ясният й глас отекна от високия таван на помещението.
Фийби изглеждаше шокирана.
— Не можеш просто да се обадиш на директора на „Сотбис“ и да очакваш да изпълни желанието ти.
Явно Изабо можеше — и го правеше.
— Чарлз. Отдавна не сме се чували. — Изабо се отпусна в един стол и остави перлите й да се посипят между пръстите й. — Толкова беше зает напоследък, че трябваше да разчитам на Матю за новини за теб. Онова рефинансиране, което ти уреди, помогна ли ти да постигнеш целта си?
Изабо отвръщаше с тихи, окуражаващи „ах“ и „ох“ и показваше колко е впечатлена от ума му. Ако трябва да опиша поведението й, бих се изкушила да го нарека котешко — стига котето да е всъщност новороден бенгалски тигър.
— О, Чарлз, толкова се радвам. Матю беше сигурен, че ще се получи. — Изабо деликатно прокара пръст по устните си. — Питам се дали не би могъл да ми помогнеш с един малък проблем. Разбираш ли, Маркъс ще се жени, за една твоя служителка. Запознали се, докато купувал онези миниатюри, които бе така добър да ми осигуриш през януари.
Не успях да чуя точния отговор на лорд Сътън, но нямаше как да объркам топлите доволни тонове в гласа му.
— Изкуството на съчетаването — кристално се разсмя Изабо. — Ама че си остроумен, Чарлз. Маркъс страшно искаше да направи на Фийби специален подарък, нещо, което помни, че е виждал много отдавна. Рисунка на родословно дърво.
Опулих се.
— Пссст! Не е родословно дърво, а...
Изабо махна с ръка да млъкна, когато мърморенето от другата страна стана по-настойчиво.
— Мисля, че Силвия е успяла да проследи артикула до една неотдавнашна продажба. Разбира се, тя е твърде дискретна, за да ми каже кой е купувачът. — Известно време Изабо кимаше, слушайки извиненията. После котето скочи. — Свържи се с купувача заради мен, Чарлз. Няма да понеса да видя внука си разочарован в такъв щастлив за него момент.
Лорд Сътън явно не знаеше какво да каже.
— Дьо Клермон са щастливи да имат такива дългогодишни и сърдечни отношения със „Сотбис“. Кулата на Матю щеше да се срути под тежестта на книгите му, ако не беше Самюъл Бейкър.
— Мили боже! — Ченето на Фийби увисна.
— И успя да разчистиш до голяма степен къщата на Матю в Амстердам. Никога не съм харесвал онзи тип и картините му. Знаеш кого имам предвид. Как му беше името? Онзи, чиито картини все изглеждат недовършени?
— Франс Хале — прошепна Фийби, чиито очи бяха станали като паници.
— Франс Хале — одобрително й кимна Изабо. — Сега двамата с теб трябва да го убедим да се отърве от портрета на онзи унил пастор, който е окачил над камината в салона на горния етаж.
Фийби тихо изписка. Заподозрях, че едно от предстоящите й пътешествия за каталогизиране ще включва и Амстердам.
Лорд Сътън даде някакви уверения, но за Изабо това не беше достатъчно.
— Напълно ти се доверявам, Чарлз — прекъсна го тя, макар на всички и конкретно на лорд Сътън да им беше ясно, че не е така. — Можем да го обсъдим утре на кафе.
Сега бе ред на лорд Сътън да изписка. Последва буен поток от обяснения и оправдания.
— Не е нужно да идваш във Франция. В Лондон съм. При това съвсем близо до офисите ти на Бонд Стрийт. — Изабо потупа бузата си. — Единайсет? Добре. Предай поздравите ми на Хенриета. До утре.
Изабо затвори.
— Какво? — попита тя, обръщайки се към Фийби и мен.
— Току-що изработи най-грубо лорд Сътън! — възкликна Фийби. — А нали сама каза, че имало нужда от дипломация.
— Дипломация, да. Сложни кроежи, не. Често простото е най-добро. — Изабо се усмихна като тигрица. — Чарлз е много задължен на Матю. С времето и ти ще имаш много длъжници, Фийби. Тогава ще разбереш колко е лесно да постигаш желанията си. — Изабо ме изгледа остро. — Изглеждаш ми бледа, Даяна. Не си ли доволна, че скоро ще имаш и трите липсващи листа от Книгата на живота?
— Да — потвърдих.
— Тогава какъв е проблемът? — повдигна вежди тя.
„Проблемът?“ След като се сдобиех с трите липсващи листа, нищо нямаше да стои между мен и необходимостта да открадна ръкописа от Бодлианската библиотека. Щях да стана крадец на книги.
— Нищо — промълвих аз.
Върнах се при писалището в подходящо кръстената Китайска стая и отново погледнах гравюрите на Кирхер, като се мъчех да не мисля какво ще се случи, ако Фийби и Изабо открият последния липсващ лист. Не можех да концентрирам усилията си в откриване на всяка гравюра на дърво в обемистите трудове на Кирхер, така че станах и отидох до прозореца. Улицата долу бе тиха, само от време на време по тротоара минаваше някой родител с детето си или турист с карта в ръка.