Матю винаги можеше да ме изтръгне от тревогите ми с откъс от песен, шега или (още по-добре) целувка. Изпълнена с нужда да съм по-близо до него, тръгнах по пустия коридор на втория етаж, докато не стигнах кабинета му. Ръката ми спря над дръжката. След кратко колебание я завъртях и влязох.
Ароматът на канела и карамфил ме обгърна. Матю не бе стъпвал тук през последните дванайсет месеца, но въпреки това отсъствието му — както и бременността ми — ме бяха направили по-чувствителна към миризмата му.
Дизайнерът на моята пищна спалня и на дневната, в която бях прекарала сутринта, определено не е бил допуснат тук. Тази стая беше мъжка и непретенциозна, стените й се заемаха единствено от библиотечни шкафове и прозорци. Великолепни глобуси, небесен и земен, стояха на дървените си поставки, готови да дадат консултация, ако възникне някакъв астрономически или географски въпрос. Тук-там на малки масички бяха пръснати естествени чудатости. Обиколих стаята по часовниковата стрелка, сякаш изплитах заклинание да върна Матю, като от време на време спирах да погледна някоя книга или да завъртя небесния глобус. Най-странният стол, който бях виждала, ме накара да спра за по-дълго. Имаше висока, силно извита облегалка с монтирана на нея стойка за книги, тапицирана с кожа, а седалката беше във формата на седло. Единственият начин да седнеш на него бе да го яхнеш, както правеше Галоуглас всеки път, когато обръщаше стол в трапезарията. Онзи, който ползваше стола за четене, трябваше да може да наглася уреда на идеална височина за книгата или за писане. Пробвах теорията, като прехвърлих крак над меката седалка. Столът се оказа изненадващо удобен и си представих как Матю седи на него и чете часове наред на щедрата светлина от прозорците.
Станах от стола и се обърнах. Онова, което висеше над камината, ме накара да ахна — двоен портрет на Филип и Изабо в естествени размери.
Майката и бащата на Матю носеха великолепно облекло от средата на осемнайсети век — онзи щастлив период на модата, когато женските дрехи все още не приличаха на клетка за птици, а мъжете бяха изоставили дългите къдри и високите токове от предишния век. Пръстите ме сърбяха да пипна повърхността на картината, убедена, че ще докоснат коприна и дантела, а не грубо платно.
Най-поразителен бе не живият реализъм, с който бяха предадени чертите им (макар че би било невъзможно да не позная Изабо), а начинът, по който художникът бе уловил отношенията между Филип и жена му.
Филип дьо Клермон беше обърнат към зрителя, облечен с копринен костюм в кремаво и синьо, широките му рамене опъваха плата, а дясната му ръка бе протегната към Изабо, сякаш се канеше да я представи. На устните му играеше усмивка, зад строгите черти на лицето му се долавяше намек за мекота, а на колана му висеше дълъг меч. Очите на Филип обаче не бяха обърнати към мен, както би могло да се очаква от позата му. Вместо това гледаха косо към Изабо. Сякаш нищо не можеше да откъсне вниманието му от жената, която обичаше. Изабо бе изобразена в три четвърти профил, едната й ръка докосваше леко пръстите на съпруга й, а другата придържаше гънките на копринената рокля в кремаво и златно, сякаш се канеше да пристъпи напред, за да бъде по-близо до Филип. Вместо да гледа към съпруга си обаче, Изабо се взираше дръзко в зрителя, а устните й бяха леко разтворени, сякаш се изненадваше, че ги прекъсват в такъв интимен момент.
Чух стъпки зад себе си и усетих тръпчивото докосване на погледа на вещица.
— Това бащата на Матю ли е? — попита Сара, докато заставаше зад мен и разглеждаше величественото платно.
— Да. Приликата е изумителна — кимнах.
— Досетих се, имайки предвид колко съвършено е изобразена Изабо. — Вниманието на Сара се насочи към мен. — Не изглеждаш добре, Даяна.
— Не е изненадващо, нали? — отвърнах. — Матю е някъде си и се опитва да скърпи фамилия. Това може да го убие, а аз поисках да го направи.
— Дори ти не би могла да накараш Матю да направи нещо, ако той самият не иска — тросна се Сара.
— Не знаеш какво стана в Ню Хейвън. Матю откри, че има внук, за когото не е знаел, син на Бенджамин. А също и правнук.
— Фернандо ми разказа всичко за Андрю Хабърд, Джак и кръвожадността — уведоми ме Сара. — Каза ми също, че Болдуин е наредил на Матю да убие момчето, но ти не си му позволила да го направи.
Погледнах към Филип. Искаше ми се да разбера защо е избрал Матю за официален екзекутор на фамилия Дьо Клермон.
— Джак ни беше като дете, Сара. И ако Матю бе убил Джак, какво би го спряло да убие и близнаците, ако те също се окажат с кръвожадност?