Книгата на живота

— Болдуин никога не би поискал от Матю да убива собствената си плът и кръв — възрази Сара.

— Напротив — тъжно рекох. — Би го направил.

— В такъв случай изглежда, че Матю прави онова, което трябва да направи — твърдо заяви тя. — Ти също трябва да си свършиш твоята работа.

— Върша я — защитих се. — Работата ми е да открия липсващите листа от Книгата на живота и да ги върна на мястото им, така че да я използваме като преимущество — пред Болдуин, пред Бенджамин, дори пред Паството.

— Трябва да се грижиш и за близнаците — изтъкна Сара. — Шляенето ти тук сама не носи нищо добро както на теб, така и на тях.

— Да не си посмяла да ме изнудваш с децата — с ледена ярост процедих. — Точно сега полагам огромни усилия да не мразя собствените си деца, да не говорим за Джак. — Не беше честно, нито пък логично, но обвинявах тях за раздялата ни, макар че именно аз настоях за нея.

— И аз те мразех известно време — прозаично рече Сара. — Ако не беше ти, Ребека още щеше да е жива. Или поне така си казвах.

Думите й не ме изненадаха. Децата винаги знаят какво си мислят големите. Ем никога не беше ме накарала да се чувствам виновна за смъртта на родителите ми. Разбира се, тя е знаела какво са замислили те — и защо. Сара обаче беше друг случай.

— После го надживях — тихо продължи Сара. — И ти ще го надживееш. Един ден ще видиш близнаците и ще осъзнаеш, че Матю е точно тук и се взира в теб през очите на осемгодишни хлапета.

— Животът ми е лишен от смисъл без Матю — въздъхнах.

— Той не може да бъде целият ти свят, Даяна.

— Вече е — прошепнах. — И ако успее да се освободи от Дьо Клермон, ще се нуждае от мен до себе си, както Изабо е била до Филип. Никога не бих могла да се справя на нейното място.

— Дрън-дрън. — Сара сложи ръце на кръста си. — И ако си мислиш, че Матю иска да бъдеш като майка му, значи не си с всичкия си.

— Имаш да учиш много неща за вампирите. — Думите някак не звучаха така убедително, когато ги произнасяше вещица.

— Охо. Сега виждам проблема. — Сара присви очи. — Ем каза, че ще се върнеш различна. Цялостна. А ти още се мъчиш да бъдеш нещо, което не си. — Тя ме посочи обвинително с пръст. — Отново си изцяло на вампирска вълна.

— Престани, Сара.

— Ако Матю е искал булка вампир, можел е да избира. По дяволите, нищо не му е пречило да те направи вампир миналия октомври в Медисън — изтъкна тя. — Ти доброволно би му отдала повечето си кръв.

— Матю не би ме променил — казах.

— Знам. Обеща ми го сутринта преди да заминете. — Сара ме прониза с поглед. — Матю няма нищо против, че си вещица. Защо ти имаш?

Когато не отговорих, тя хвана ръката ми.

— Къде отиваме? — попитах я, докато леля ми ме дърпаше надолу по стълбите.

— Навън. — Сара спря пред групата вампири в предната зала. — Даяна трябва да си спомни коя е. Ти също идваш, Галоуглас.

— Доообре — неспокойно проточи Галоуглас. — Далеч ли отиваме?

— Откъде да знам, по дяволите? — сопна се тя. — За първи път съм в Лондон. Отиваме в старата къща на Даяна. Онази, в която двамата с Матю са живели по времето на Елизабет.

— Къщата я няма, изгоряла е по време на Големия пожар — казах аз, мъчейки се да се измъкна.

— Въпреки това отиваме.

— Ох, Господи! — Галоуглас метна ключове за кола на Ленард. — Изкарай колата, Лени. Излизаме на неделна разходка.

Младежът се ухили.

— Дадено.

— Това момче защо все се мотае наоколо? — попита Сара, докато гледаше как дългурестият вампир се стрелна към задната част на къщата.

— Той е на Андрю — обясних й.

— Иначе казано, е твой — кимна тя. Челюстта ми увисна. — О, да. Знам всичко за вампирите и смахнатите им традиции. — Явно Фернандо не страдаше от задръжки като Матю и Изабо да разказва вампирски истории.

Ленард спря пред входната врата с писък на спирачки. Изскочи мигом от колата и отвори задната врата.

— Накъде, мадам?

Стъписах се. За първи път Ленард не се запъна с обръщението.

— Към къщата на Даяна, Лени — заръча Сара. — Истинската й къща, а не това натруфено светилище.

— Съжалявам, но нея вече я няма, мис — отвърна Ленард, сякаш Големият пожар в Лондон е избухнал по негова вина. Тъй като познавах Ленард, сметнах го за напълно възможно.

— Вампирите съвсем ли сте лишени от въображение? — язвително попита Сара. — Закарай ме там, където е била къщата й.

— О! — Ленард се облещи към Галоуглас.

Племенникът ми сви рамене.

— Чу дамата — каза.

Понесохме се през Лондон, движейки се на изток. Когато минахме Темпъл Бар и излязохме на Флийт Стрийт, Ленард зави на юг към реката.