Но аз не можех да съм сигурна, без да виждам очите му, начина, по който държи раменете си, без да чувам гласа му.
— Матю си върши работата — напомних си и станах. — Трябва да се върна към моята.
— Това означава ли, че си готова да направиш каквото трябва, за да запазиш семейството си, както си направила през хиляда петстотин деветдесет и първа? Дори ако става дума за висша магия? — повдигна вежди Сара.
— Да. — Отговорът ми прозвуча по-уверено, отколкото се чувствах.
— Висша магия? Колко възхитително мрачно — грейна Линда. — Мога ли да помогна с нещо?
— Не — побързах да откажа.
— Може би — отвърна Сара в същото време.
— Е, ако имате нужда от нас, звъннете. Ленард знае как да се свърже с мен — каза Линда. — Лондонският сбор е на ваше разположение. И ако решите да дойдете на някоя от срещите ни, доста ще повдигнете бойния дух.
— Ще видим — неопределено промърморих. Не исках да давам обещания, които не мога да спазя. — Положението е сложно и не искаме да навличаме беди на никого.
— Вампирите са винаги беда — подхвърли Линда с превзето неодобрение. — Непрекъснато имат зъб на някого, все са готови да се захванат с поредната вендета. Много е уморително, честно. Въпреки всичко, ние сме едно голямо семейство, както ни напомня отец Хабърд.
— Едно голямо семейство. — Погледнах към стария ни квартал. — Може би отец Хабърд е бил прав от самото начало.
— Е, и ние сме на това мнение. Помислете си за следващата ни среща. Дорис прави божествен кейк „Батенберг“.
За всеки случай Сара и Линда размениха телефонните си номера, а Галоуглас отиде при централата на аптекарите и изсвири пронизително, за да извика Ленард с колата. Използвах момента да снимам Плейхаус Ярд и да пратя снимката на Матю без никакъв коментар и заглавие.
В края на краищата, магията не беше нищо друго, освен осъществено желание.
Октомврийският бриз повя от Темза и понесе неизречените ми желания към небето, където те сплетоха заклинание Матю да се върне жив и здрав при мен.
26.
Парче кейк „Батенберг“ с влажна вътрешност на оранжеви и жълти квадрати и яркожълта глазура ме очакваше на закътаната ни маса в „Улсли“ в компанията на още забранен черен чай. Повдигнах похлупака на чайника, вдишах малцовия аромат и въздъхнах щастливо. Копнеех за чай и кейк още от неочакваната ни среща с Линда Кросби в Блекфрайърс.
Хамиш, който редовно закусваше тук, бе запазил голяма маса в оживения ресторант на Пикадили за цялата сутрин и третираше мястото (и персонала), сякаш тук бе офисът му. Досега беше приел десетина телефонни обаждания, уговори няколко обедни срещи (три от които в един и същи ден от седмицата, както забелязах с тревога) и прочете всеки лондонски всекидневник от първата до последната страница. Освен това успя да изкрънка кейка преди обичайния час на приготвянето му, като се оправда със състоянието ми. Скоростта, с която изпълниха молбата му, или бе допълнителна индикация за значението му, или знак, че младият мъж, който въртеше бъркалките и точилките в кухнята, разбираше специалните отношения между бременните жени и захарта.
— Това отнема цяла вечност — измърмори Сара. Беше унищожила рохко яйце с препечени хлебчета, погълна океан черно кафе и сега разделяше вниманието си между часовника и вратата.
— Когато става дума за изнудване, баба не обича да бърза. — Галоуглас се усмихна приветливо на дамите на съседната маса, които хвърляха възхитени погледи към мускулестите му, покрити с татуировки ръце.
— Ако не пристигнат скоро, ще се върна в Уестминстър на собствена пара покрай целия кофеин. — Хамиш махна на сервитьора. — Още едно капучино, Адам. Само че този път по-добре без кофеин.
— Разбира се, сър. Желаете ли още препечен хляб и конфитюр?
— Ако обичаш — каза Хамиш, подавайки му празната кошничка за хляб. — Ягодов. Знаеш, че не мога да устоя на ягодовия.
— И защо не изчакахме баба и Фийби в къщата? — Галоуглас се размърда нервно на тясното си място. Столът не беше предвиден за мъж с неговите размери, а по-скоро за депутати, представители на хайлайфа, звезди от сутрешни телевизионни предавания и други такива маломерни и маловажни лица.
— Съседите на Даяна са богати и параноици. Близо година в къщата не е имало никакви признаци на живот. Изведнъж се пълни с хора, които влизат и излизат по всяко време, а „Алънс ъф Мейфеър“ правят денонощни доставки. — Хамиш направи място на масата за новото си капучино. — Не бива да допускаме да си помислят, че сте някакъв международен наркокартел, и да се обадят на полицията. Централното управление на Уест Енд е пълно с вещици, особено криминалният отдел. И не забравяйте, че извън границите на Сити не попадате под закрилата на Хабърд.