— Прилича ми на зле замислен училищен проект по география — промърмори Сара, докато нагласяше картата на Дорсет.
— Може и да не изглежда красиво, но върши работа — отвърнах, докато вадех компендиума на господин Хабермел от чантата си. Фернандо беше измислил защитен калъф за него, направен от един чист чорап на Галоуглас. Устройството като по чудо се оказа цяло. Извадих и телефона си и направих няколко снимки на стенописите. Караха ме да се чувствам по-близо до Джак — и до Матю.
— Къде да сложа страниците от Книгата на живота? — Изабо беше натоварена с охраната на безценните листа от велум.
— Дай рисунката на химическата сватба на Сара. Ти дръж онази с драконите — казах.
— Аз ли? — Очите на Изабо се разшириха. Решението бе спортно, но в крайна сметка бях надделяла над Сара и Линда.
— Надявам се да нямаш нищо против. Химическата сватба дойде при мен от родителите ми. Драконите принадлежаха на Андрю Хабърд. Помислих си, че можем да балансираме заклинанието, като ги поставим в ръцете на вещица и вампир. — Всичките ми инстинкти ми подсказваха, че това е правилното решение.
— Раз-збира се. — Езикът на Изабо се запъна на познатата дума.
— Всичко ще бъде наред. Обещавам. — Стиснах леко ръката й. — Сара ще застане отсреща, а Линда и Тамсин ще бъдат от двете страни.
— Ти гледай заклинанието. Изабо може да се погрижи за себе си. — Сара ми подаде мастилница с червено мастило и бяло перо с поразителни кафяви и сиви шарки.
— Време е, дами — каза Линда и енергично плесна с ръце. После раздаде кафяви свещи на останалите членове на лондонския сбор. Кафявият бе благоприятен цвят за откриване на изгубени неща. Той заземяваше заклинанието — нещо, от което определено имах нужда, като имах предвид опита ми. Всяка вещица зае мястото си извън кръга карти и всички запалиха свещите си с прошепнати заклинания. Пламъците бяха неестествено големи и ярки — истински вещерски свещи.
Линда отведе Изабо на мястото й точно под южния бряг на Англия. Сара застана срещу нея, над северния бряг на Шотландия. Линда обиколи три пъти по посока на часовниковата стрелка внимателно подредените вещици, карти и вампир, като ръсеше сол, за да направи защитен кръг.
След като всичко беше готово, махнах запушалката на мастилото. Характерният аромат на смола от драконова кръв изпълни въздуха. В мастилото имаше и други съставки, сред които и доста капки от собствената ми кръв. Ноздрите на Изабо рязко се разшириха, когато долови металния привкус. Потопих перото в мастилницата и опрях сребърния връх в тясна ивица пергамент. Бяха ми нужни два дни да намеря някого, склонен да ми изработи перо от забулена сова — много повече, отколкото щеше да ми е нужно в Лондон от елизабетинската епоха.
Буква по буква, започвайки от края на пергамента и продължавайки към центъра, написах името на лицето, което търсех.
Т, Н, Дж., Ъ, У, Т, Е, С
Т Дж УЕСТЪН
Сгънах внимателно пергамента, за да скрия името. Сега бе мой ред да тръгна покрай свещения кръг и да направя друго обвързване. След като прибрах компендиума на господин Хабермел в джоба на пуловера си заедно с пергамента, започнах обиколката от мястото между огнената и водната вещица. Минах покрай Тамсин и Изабо, Линда и Касандра, Сара и Сибил.
Когато се върнах на изходна позиция, покрай външната страна на солта се появи проблясваща линия, която освети изумените лица на вещиците. Обърнах лявата си ръка с дланта нагоре. За момент по показалеца ми трепна цвят, но изчезна, преди да успея да определя какъв беше. Дори без него дланта ми заблестя със златни, сребърни, черни и бели линии от силата, която пулсираше под кожата. Те се заизвиваха и вплетоха в десетия възел с формата на уроборос, който обгръщаше изпъкналите сини вени на китката ми.
Пристъпих през тясната пролука в проблясващата линия и затворих кръга. Силата забушува през него, като ревеше пронизително да бъде пусната. Кора също искаше да излезе. Бе неспокойна, непрекъснато мърдаше и се изпъваше в мен.
— Търпение, Кора — казах, докато прекрачвах внимателно солта и стъпвах върху картата на Англия. Всяка крачка ме приближаваше до мястото, представляващо Лондон. Накрая стъпалата ми спряха върху Сити. Кора разпери криле, разпъвайки кожа и кости и надавайки недоволен писък.
— Лети, Кора! — заповядах аз.
Най-сетне свободна, тя се понесе из помещението, пръскайки искри от крилете и огнени езици от устата си. Докато набираше височина и откриваше въздушните течения, които можеха да й помогнат да стигне до целта си, плясъкът на крилете й постепенно се забави. Кора зърна портрета си и изгука одобрително, след което потупа стената с опашка.