— Няма място за съжаления, лельо. Ветровете не винаги духат натам, накъдето иска корабът — промърмори той, докато ме настаняваше на стола.
— Ветровете правят онова, което им кажа.
— А аз чертая собствения си курс. Ако не спреш да клопаш над мен, ще кажа на Матю какви си ги намислила и ще си имаш работа с двама вбесени вампири вместо с един.
Времето беше подходящо за смяна на темата.
— Матю основава своя собствена фамилия, Амира — обърнах се аз към домакинята ни. — В нея ще има всякакви създания. Кой знае, може да допуснем дори човеци. Ще ни е нужна цялата йога, до която можем да се доберем, ако успее.
Млъкнах, когато дясната ми ръка започна да изтръпва и цветовете запулсираха по нея. Изгледах я за момент и взех решение. Пожелах твърдата кожена папка, купена от Фийби специално за листата от Книгата на живота, да е на масата, а не в другия край на стаята. Въпреки дрямката още бях ужасно уморена.
Папката се появи на масата.
— Абракадабра — промърмори Фернандо.
— Тъй като живееш в къща на Матю, струва ми се съвсем уместно да ти обясня защо ти се натресохме — продължих. — Сигурно си чувала истории за първия гримоар на вещиците?
Амира кимна. Подадох й двата листа, с които вече разполагахме.
— Те са от въпросната книга. Същата, която вампирите наричат Книгата на живота. Смятаме, че трети лист се е озовал у някой си Т. Дж. Уестън, жител на Чипинг Уестън. След като вече всички сме нахранени и напоени, Фийби и аз ще проверим дали е склонен да го продаде.
Изабо и Фийби се появиха сякаш по даден знак. Фийби беше бяла като платно. Изабо изглеждаше малко отегчена.
— Какво има, Фийби? — попитах аз.
— Холбайн. В банята. — Тя се хвана за главата. — Малък маслен портрет на Маргарет, дъщерята на Томас Мор. Не бива да виси над тоалетна чиния!
Започвах да разбирам защо Матю намираше за уморителни постоянните ми възражения срещу начина, по който семейството му се отнася към книгите в библиотеката.
— Стига с тези превземки — с леко раздразнение я скастри Изабо. — Маргарет не беше от жените, които биха се смутили от малко гола плът.
— Мислиш... Това е... — Фийби се задави. — Не ме тревожи благоприличието, а това, че Маргарет Мор може всеки момент да тупне в клозета!
— Разбирам те, Фийби. — Опитах се да покажа съчувствие. — Ще се успокоиш ли, ако ти кажа, че в салона има и други, далеч по-големи и по-важни творби на Холбайн?
— А също и горе. Цялото свето семейство е на един от таваните. — Изабо посочи към небесата. — Томас Мор беше арогантен младеж и с годините не стана по-скромен. На Матю като че ли не му пукаше, но Томас и Филип на няколко пъти едва не стигнаха до бой. Ако дъщеря му се удави в тоалетната, ще си го е заслужил.
Амира се разкиска. Фернандо я изгледа шокирано, после също се разсмя. Скоро всички се смеехме, дори Фийби.
— Какъв е този шум? Сега пък какво стана? — Март ни изгледа подозрително от прага.
— Фийби се мъчи да свиква да е Дьо Клермон — казах, бършейки насълзените си очи.
— Bonne chance — пожела Март. Думите й само ни накараха да избухнем отново в смях.
Това беше добре дошло напомняне, че при всичките ни разлики ние бяхме семейство, не по-странно и пъстро от хилядите, които е имало преди нас.
— А листата, които носите, също ли са от колекциите на Матю? — попита Амира, продължавайки разговора мястото, на което го бяхме прекъснали.
— Не. Единият е бил даден на родителите ми, а другият беше у един внук на Матю, Андрю Хабърд.
— Хммм. Толкова много страх. — Погледът на Амира се разфокусира. Тя беше вещица с голяма прозорливост и силно съчувствие.
— Амира? — Вгледах се внимателно в нея.
— Кръв и страх. — Тя потръпна. Сякаш не ме чуваше. — В самия пергамент, не само в думите.
— Да я спра ли? — попитах Сара. В повечето ситуации беше най-добре да оставиш второто зрение на вещицата да се изчерпи само, но Амира твърде бързо беше изпаднала във видението си за друго време и място. Една вещица може да се запилее толкова навътре в гъсталака от образи и чувства, че да не успее да намери обратния път.
— Категорично не — заяви Сара. — Две сме и можем да й помогнем, ако се изгуби.
— Млада жена. Майка. Била е убита пред очите на децата си — промърмори Амира. Стомахът ми се преобърна. — Баща им вече бил мъртъв. Когато й донесли тялото му, вещиците го хвърлили в краката й и я накарали да види какво са му сторили. Именно тя първа проклела книгата. Толкова много познание, изгубено завинаги. — Очите на Амира се затвориха. Когато се отвориха отново, в тях блестяха сълзи. — Този пергамент е направен от кожата върху ребрата й.