Рансъм Феъруедър, най-големият син на Маркъс и собственик на клуба, сега трябваше да е на втория етаж в кабинета си, който гледаше към ъгъла. Матю отвори черната врата и влезе в прохладния тъмен бар. Заведението ухаеше на бърбън и феромони, най-познатия коктейл в града. Токовете на обувките му тихо потракваха по шахматния мраморен под.
Беше четири часът и единствено Рансъм и персоналът бяха тук.
— Господин Клермон? — Вампирът зад бара го изгледа стъписано, сякаш виждаше призрак, и направи крачка към касовия апарат. Един поглед на Матю му беше достатъчен, за да замръзне на място.
— Дойдох да се видя с Рансъм. — Матю се насочи към стълбите. Никой не го спря.
Вратата на кабинета беше затворена и Матю я отвори, без да чука.
Мъжът седеше с гръб към вратата, качил крака на перваза на прозореца. Беше облечен в черен костюм, а косата му имаше същия плътен махагонов цвят като стола, на който седеше.
— Виж ти, виж ти. Дядо се прибра — каза Рансъм с провлачен захаросан тон. Не се обърна към посетителя си, а бледите му пръсти продължиха да въртят излъскана плочка за домино от абанос и слонова кост. — Какво те води на Роял Стрийт?
— Разбрах, че искаш да си уредим сметките. — Матю седна срещу него, оставяйки масивното бюро между себе си и внука си.
Рансъм бавно се завъртя. Очите му бяха студени парченца зелено стъкло на иначе красивото му и спокойно лице. После тежките му клепачи се спуснаха и скриха цялата тази острота, като създадоха впечатление за чувствена сънливост, която Матю знаеше, че е просто фасада.
— Както знаеш, дойдох тук да ви подчиня. Братята ти и сестра ти се съгласиха да подкрепят мен и новата издънка. — Матю се облегна назад в стола си. — Ти си последният, който протака, Рансъм.
Всички други деца на Маркъс се бяха подчинили бързо. Когато Матю ги уведоми, че носят генетичния маркер на кръвожадността, те първо бяха потресени, после се вбесиха. След това дойде страхът. Бяха достатъчно вещи във вампирския закон, за да знаят, че кръвната им линия ги прави уязвими, че ако някой друг вампир научи за болестта им, ги чака незабавна смърт. Децата на Маркъс се нуждаеха от Матю толкова, колкото и той от тях. Без него не биха могли да оцелеят.
— Аз имам по-добра памет от тях — каза Рансъм. Отвори чекмеджето на бюрото си и извади стара счетоводна книга.
С всеки следващ ден без Даяна Матю се палеше все по-бързо и склонността му към насилие растеше. Беше жизненоважно да има Рансъм на своя страна. И въпреки това точно сега му се искаше да удуши внука си. Цялата история с изповядването и търсенето на изкупление бе отнела много повече време, отколкото беше очаквал — и го държеше далеч от мястото, където трябваше да бъде.
— Нямах друг избор освен да ги избия, Рансъм. — Трудно му беше да запази спокойния тон. — Дори сега Болдуин предпочита да убие Джак, вместо да рискува той да разкрие тайната ни. Но Маркъс ме убеди, че имам и други възможности.
— Маркъс ти го каза и миналия път. Но въпреки това ти ни изкла, един по един. Какво се е променило? — попита Рансъм.
— Аз се промених.
— Никога не се опитвай да измамиш измамник, Матю — каза Рансъм със същия ленив и провлечен тон. — Още виждам в очите ти онзи поглед, който предупреждава създанията да не се изпречват на пътя ти. Ако го беше изгубил, трупът ти сигурно щеше да бъде положен във фоайето ми. Барманът има нареждане да те застреля на място.
— За негова чест все пак посегна към пушката до касовия апарат. — Вниманието на Матю нито за миг не се откъсваше от лицето на внука му. — Кажи му следващия път му да извади ножа от колана си.
— Ще се погрижа да му предам. — Плочката от домино спря да се върти за момент и замря между средния и безименния му пръст. — Какво стана с Жулиет Дюран?
Мускулът на челюстта на Матю потрепна. Последния път, когато бе идвал тук, Жулиет Дюран беше с него. Когато двамата напуснаха Ню Орлиънс, буйното семейство на Маркъс бе значително оредяло. Жулиет бе създание на Жербер и изгаряше от желание да покаже достойнствата си, докато Матю беше уморен от ролята си да решава проблемите на фамилия Дьо Клермон. Тя беше унищожила повече вампири от него в Ню Орлиънс.