— Ако не бях се поколебала, сега Бенджамин щеше да е мъртъв. — Превъртах събитието стотици пъти в главата си и пак не разбирах защо нервите ми не издържаха. — Първо Жулиет, а сега...
— Не се обвинявай, че си избрала да не убиеш някого — каза Матю, слагайки пръст на устните ми. — Смъртта е трудна работа.
— Мислиш ли, че Бенджамин е все още тук, в Англия? — попитах.
— Не — увери ме той и се обърна отново с лице към мен. — Никога вече няма да е там, където си ти.
„Никога е много време.“ Думите на Филип ясно отекнаха в съзнанието ми.
Пропъдих тревогите и придърпах съпруга си към себе си.
— Бенджамин е изчезнал безследно — съобщи Андрю Хабърд на Матю. — Точно така постъпва.
— Не е съвсем вярно. Ади твърди, че го е видяла в Мюнхен — рече Маркъс. — Предупредила е рицарите си.
Докато Матю беше в шестнайсети век, Маркъс бе допуснал и жени в братството. Започна с Мириам, а тя му помогна с избора на останалите. Матю не беше сигурен дали решението е безумно или гениално, но ако помогнеше за откриването на Бенджамин, беше готов да си остане в неведение. Приписваше прогресивните идеи на Маркъс на някогашната му съседка Катрин Маколи, която бе заемала важно място в живота на сина му след превръщането му във вампир и бе напълнила главата му с всякакви напредничави идеи.
— Можем да питаме Болдуин — предложи Фернандо. — В края на краищата, той е в Берлин.
— Още не — възрази Матю.
— Даяна знае ли, че търсиш Бенджамин? — попита Маркъс.
— Не — отвърна Матю и тръгна обратно към жена си с поднос храна от „Коноут“.
— Все още не — промърмори Андрю Хабърд.
Вечерта беше трудно да се определи кой се радваше повече на събирането ни, Джак или Лоберо. Двамата се оплетоха в бъркотия от крака и лапи, но накрая Джак успя да се откъсне от кучето, което все пак го изпревари в надпреварата до шезлонга ми в Китайската стая и скочи на възглавничката с победоносен лай.
— Долу, Лоберо. Ще събориш шезлонга. — Джак се наведе и ме целуна с уважение по бузата. — Бабо.
— Да не си посмял! — скастрих го и взех ръката му в своята. — Запази това обръщение за Изабо.
— Предупредих те, че няма да й хареса — ухилено отбеляза Матю. Той щракна с пръсти на Лоберо и посочи пода. Кучето свали предните си лапи от шезлонга, но задницата му остана залепена за мен. Нужно бе второ щракване с пръсти, за да слезе напълно.
— Мадам Изабо каза, че поддържа стандарти и ще трябва да направя две изключително гадни неща, преди да ми позволи да я наричам бабо — съобщи ми Джак.
— И ти продължаваш да я наричаш мадам Изабо? — Погледнах го смаяно. — Какво те спира? От няколко дни си в Лондон.
Джак сведе поглед и на лицето му заигра усмивка, която предвещаваше поредната лудория.
— Ами, в последно време гледам да се държа примерно, мадам.
— Мадам? — Изстенах и метнах възглавница по него. — Това е по-лошо и от „бабо“!
Джак остави възглавницата да го улучи право в лицето.
— Фернандо е прав — намеси се Матю. — Сърцето ти знае как да наричаш Даяна, макар че дебелата ти глава и вампирът в теб ти подсказват друго. А сега ми помогни да донесем подаръка за майка ти.
Под зоркото око на Лоберо двамата внесоха първо един, после втори вързоп. Бяха високи и като че ли с правоъгълна форма, подобно на малки библиотечни шкафове. Матю ми беше изпратил снимка на купчина дървен материал и инструменти. Явно двамата бяха работили заедно върху нещата. Усмихна се, когато изведнъж си ги представих — две глави, тъмнокоса и светлокоса, наведени над общо начинание.
Докато Матю и Джак постепенно развиваха предметите, започна да ми става ясно, че не са шкафове, а легълца — две прекрасни, еднакво украсени и боядисани дървени легълца. Извитите им долни части бяха закрепени за здрави дървени стойки на нивото на стъпалата. Така легълцата можеха да се люлеят леко във въздуха или да се свалят и да се сложат на пода, за да бъдат побутвани с крак. Очите ми се напълниха със сълзи.
— Направихме ги от самодивско дърво. Рансъм не можеше да си представи как ще намерим шотландско дърво в Луизиана, но явно не познава Матю. — Младежът прокара пръсти по един гладък ръб.