Маркъс се стъписа.
— Бишъп-Клермон ли?
— Разбира се — потвърди Матю и леко се намръщи. — Как очакваше да се наричаме? Даяна не взе моята фамилия и децата ни ще носят и двете. Съвсем уместно е фамилия от вещици и вампири да носи име, което отразява и двете половини.
Бях трогната от предвидливостта му. Матю можеше да бъде нетърпимо патриархално и властно създание, но не беше забравил традициите на моето семейство.
— Виж ти, Матю дьо Клермон — усмихна се Маркъс. — Това е направо прогресивно за изкопаемо като теб.
— Хм. — Матю отпи от виното си.
Телефонът на Маркъс избръмча и той погледна дисплея.
— Хамиш е тук. Ще сляза да му отворя.
Отдолу се чу приглушен разговор. Матю стана от мястото си.
— Фийби, остани с Даяна.
Двете с нея се спогледахме разтревожено.
— Ще бъде много по-удобно, когато и аз стана вампир — отбеляза тя, като напразно напрягаше слух да чуе какво се говори долу. — Поне ще знаем какво става.
— Тогава просто ще излизат да се разходят — попарих надеждите й. — Трябва да измисля заклинание, което усилва звуковите вълни. Може би нещо с въздух и малко вода.
— Шшшт. — Фийби наклони глава и изсумтя раздразнено. — Сега пък снишиха гласове. Направо подлудяващо.
Когато Матю и Маркъс се върнаха с Хамиш, от израженията им ставаше ясно, че нещо страшно се е объркало.
— Ново послание от Бенджамин. — Матю клекна пред мен и очите му се изравниха с моите. — Не искам да го крия от теб, Даяна, но трябва да запазиш спокойствие.
— Казвай. — Сърцето ми сякаш се беше качило в гърлото ми.
— Вещицата, която бе заловил Бенджамин, е мъртва. Детето й умряло с нея. — Матю се взираше в очите ми, които се напълниха със сълзи. И не само за младата вещица, но и за самата мен и за провала ми. „Ако не бях се поколебала, вещицата на Бенджамин още щеше да е жива.“
— Защо нямаме време да оправим нещата и да се справим с огромната каша, която забъркахме? И защо други трябва да умират, докато го правим? — извиках отчаяно.
— Нямаше начин да го предотвратим — изтъкна Матю, като нежно отметна няколко кичура от челото ми. — Не и този път.
— Ами следващия? — остро попитах.
Мъжете бяха мрачни и умълчани.
— О. Разбира се. — Рязко поех дъх и пръстите ми изтръпнаха. Кора изхвърча от гръдния ми кош с възбуден крясък и се понесе нагоре, за да кацне на полилея. — Ти ще го спреш. Защото следващия път той ще дойде за мен.
Усетих някакво изпукване и нещо потече.
Матю погледна шокирано издутия ми корем.
Бебетата бяха на път.
31.
— Престани да ми казваш да не напъвам. — Бях зачервена, плувнала в пот и исках само да разкарам тези бебета от себе си колкото се може по-бързо.
— Не напъвай — повтори Март. Двете със Сара ме поддържаха, докато се разтъпквах в усилие да успокоя болките в гърба и краката си. Контракциите все още бяха на около пет минути, но болката ставаше нетърпима и се излъчваше от гръбнака към корема ми.
— Искам да легна. — След седмици на съпротива срещу почивките ми се искаше да допълзя обратно до леглото с покрития с гума матрак и стерилизираните му чаршафи. Не пропуснах да забележа иронията, също като всички други в стаята.
— Никакво лягане — отсече Сара.
— Ох, господи. Още една. — Заковах на място и стиснах ръцете им. Този път контракцията продължи дълго. Тъкмо се изправих и започнах да дишам нормално, когато получих нова. — Искам Матю!
— Тук съм — обади се той и зае мястото на Март. Кимна на Сара. — Това беше бързо.
— В книгата пише, че контракциите трябва постепенно да зачестяват. — Прозвучах като някаква избухлива учителка.
— Бебетата не четат книги, скъпа — рече Сара. — Те си имат свои идеи за тези неща.
— И когато си наумят да се родят, не цепят басма никому — добави доктор Шарп, докато влизаше с усмивка в стаята. Доктор Гарет бил повикан в последния момент на друго раждане, така че доктор Шарп пое командването на медицинския ми екип. Тя опря стетоскопа в корема ми, премести го и пак го опря. — Справяш се чудесно, Даяна. Близнаците също. Никакви признаци за тревога. Препоръчвам да опитаме вагинално раждане.
— Искам да легна — промърморих през зъби, когато поредният стоманен пръстен стегна гръбнака ми и заплаши да ме пререже на две. — Къде е Маркъс?
— В края на коридора — осведоми ме Матю. Смътно си спомних, че го бях изхвърлила от стаята, когато контракциите се засилиха.
— Ако се наложи цезарово сечение, ще може ли да дойде навреме? — тревожно попитах.
— Викаше ли ме? — попита Маркъс, докато влизаше в стаята, облечен в хирургическо облекло. Неподправената му усмивка и добро настроение моментално ме успокоиха. След като вече се бе върнал, не можех да си спомня защо го бях изритала.