— Само четири часа и осемнайсет минути? — едва чуто попитах.
— Вече деветнайсет, но иначе, да. — Той ме задържа, докато тялото ми се разтърсваше от поредната свирепа контракция. Когато бях в състояние отново да мисля свързано, тихо изстенах и притиснах гръб в дланта му.
— Палецът ти е улучил абсолютно божествено местенце. — Въздъхнах с облекчение.
— А това? — Палецът му се плъзна надолу и по-близо до гръбнака ми.
— Истински рай — казах. По време на следващата контракция успях да дишам малко по-добре.
— Кръвното ти продължава да е нормално и разтриването на гърба като че ли помага. Да го направим както подобава. — Матю извика на Маркъс да донесе странно оформения, тапициран с кожа стол с поставката за книги от библиотеката му и да го постави до прозореца, а върху поставката да сложи възглавница. После ми помогна да го възседна с лице към възглавницата.
Коремът ми се изду и докосна гърба на стола.
— За какво всъщност е този стол?
— За гледане на бой с петли и игри на карти по цяла нощ — отвърна Матю. — Ще ти бъде много по-удобно на кръста, ако се наведеш малко напред и положиш глава на възглавницата.
Наистина се оказа така. Матю започна пълен масаж, който започна от бедрата ми и продължи нагоре, докато не стигна до мускулите в основата на черепа. През това време получих още три контракции и макар да бяха продължителни, хладните ръце на Матю и силните му пръсти сякаш облекчиха донякъде болката.
— На колко бременни си помогнал по този начин? — попитах, обхваната от любопитство откъде има тези умения. Ръцете на Матю замръзнаха.
— Само на теб. — Успокояващите му движения продължиха.
Завъртях глава и открих, че ме гледа, макар че пръстите му нито за миг не престанаха да се движат.
— Изабо каза, че аз съм единствената, която е спала в тази спалня.
— Никоя друга не е била достойна. Но можех да си те представя в тази стая — с мен, разбира се — малко след като се срещнахме.
— Защо ме обичаш толкова много, Матю? — Не разбирах с какво го привличам, особено когато буквално се търкалях, лежах по очи и пъшках от болка. Отговорът му не закъсня.
— Ти си отговорът на всеки въпрос, който някога съм си задавал или ще си задам. — Той махна косата ми от шията и ме целуна по мекото място под ухото. — Какво ще кажеш да се надигнеш малко?
Внезапната остра болка в долната част на тялото не ми позволи да отговоря. Успях само да изпъшкам.
— Това ми прилича на десет сантиметра разкритие — промърмори Матю. — Маркъс?
— Добра новина, Даяна — жизнерадостно съобщи Маркъс, докато влизаше в стаята. — Вече трябва да напъваш!
И аз напъвах. В продължение на дни, както ми се струваше.
Първо опитах по модерния начин — легнала, с Матю до мен, който стискаше ръката ми и ме гледаше с обожание.
Не се получи.
— Не е задължително да е признак за неприятност — увери ни доктор Шарп и погледна към Матю и мен от мястото си между бедрата ми. — На близнаците понякога им трябва повече време да се размърдат през този етап от раждането. Нали, Март?
— Трябва й табуретка — намръщено рече Март.
— Донесох своя — обяви доктор Шарп. — В коридора е. — Тя посочи с глава.
И тъй, децата, заченати през шестнайсети век, предпочетоха да обърнат гръб на модерните медицински удобства и да се родят по старомодния начин — на прост дървен стол с извита като подкова седалка.
Вместо да се налага шестима непознати да споделят родилното преживяване, бях заобиколена само от онези, които обичах — Матю зад мен, който ме поддържаше физически и емоционално; Джейн и Март в краката ми, които ме поздравяваха, че имам такива разумни бебета, че да се покажат на света първо с главата; Маркъс, който от време на време даваше по някой съвет; Сара до мен, която ми казваше кога да дишам и кога на напъвам; Изабо, която стоеше до вратата и предаваше развитието на нещата на Фийби, която чакаше в коридора и пускаше непрестанна поредица съобщения до Пикърин Плейс, където Фернандо, Джак и Андрю чакаха новини.
Беше мъчително.
Отне цяла вечност.
Когато най-сетне в 23:55 се разнесе първият възмутен плач, започнах да плача и да се смея едновременно. Свирепо защитно чувство се породи там, където само преди секунди се бе намирало детето ми, и ме изпълни с целеустременост.
— Добре ли е? — попитах, мъчейки се да погледна надолу.
— Съвършена е — каза Март и ме погледна с гордост.
— Тя? — смаяно възкликна Матю.
— Момиче е. Фийби, кажи им, че мадам е родила момиче — развълнувано предаде Изабо.
Джейн вдигна малкото създание. Беше синя, набръчкана и омазана с ужасни на вид неща, за които бях чела, но изобщо не бях готова да видя по собственото си дете. Косата й бе абсолютно черна и много гъста.