— Защо е синя? Какво й е? Умира ли? — Безпокойството ми растеше.
— Ще почервенее като домат за нула време — успокои ме Маркъс, загледан в новата си сестра. После подаде на Матю ножици и клампа. — И дробовете й определено са наред. Мисля, че на теб се пада честта.
Матю стоеше неподвижен.
— Припаднеш ли, Матю Клермон, никога няма да ти го простя — сприхаво рече Сара. — Размърдай си задника и прережи пъпната връв.
— Ти го направи, Сара. — Ръцете на Матю трепереха на раменете ми.
— Не. Искам Матю да го направи — настоях. Знаех, че иначе щеше да съжалява по-късно.
Думите ми го накараха да се размърда и секунди по-късно той бе коленичил до доктор Шарп. Въпреки първоначалното му колебание, след като разполагаше с бебе и подходящото медицинско оборудване, движенията му станаха умели и сигурни. След като той клампира и преряза пъпната връв, доктор Шарп бързо уви дъщеря ни в очакващото я одеяло и поднесе вързопа на Матю.
Той се изправи слисан с мъничкото телце на ръце. Имаше нещо вълшебно в съпоставянето на бащината сила и уязвимостта на дъщеря му. Тя спря да плаче за момент, прозина се и отново се развика на студената и унизителна обстановка, в която се намираше.
— Здравей, мъничка непозната — прошепна Матю и ме погледна с благоговение. — Прекрасна е.
— Господи, само я чуйте — каза Маркъс. — Пълна осмица на теста на Апгар, нали, Джейн?
— Определено. Защо не я претеглите и измерите, докато почистим малко и се приготвим за следващото?
Внезапно осъзнал, че работата ми е само наполовина свършена, Матю предаде бебето на грижите на Маркъс. После ме целуна продължително и кимна.
— Готова ли си, ma lionne?
— Доколкото мога да бъда — изпъшках, обхваната от нова остра болка.
Двайсет минути по-късно, в 00:15 ч., се роди синът ни. Беше по-едър от сестра си на килограми и дължина, но бе благословен със същите мощни бели дробове. Това, казаха ми, било много добро нещо, макар че се запитах дали ще си мислим същото след дванайсет часа. За разлика от първородната ни, синът ни имаше червеникава руса коса.
Матю помоли Сара да отреже пъпната връв, тъй като бе напълно зает да мърмори безсмислени нежности в ухото ми, да повтаря колко прекрасна и смела съм била, като през цялото време ме придържаше изправена.
Едва след раждането на второто бебе започнах да се треса от глава до пети.
— Какво... става? — попитах с тракащи зъби.
Матю ме премести на мига от табуретката на леглото.
— Дайте бебетата — нареди той.
Март сложи едното бебе отгоре ми, а Сара другото. Крайниците им бяха сбърчени, а лицата им бяха станали тъмночервени от плача. Веднага щом усетих тежестта на сина и дъщеря си на гърдите си, треперенето престана.
— Това е един от недостатъците на табуретката, когато са близнаци — каза грейналата доктор Шарп. — Майките се разтреперват от внезапното облекчение и нямат шанс да се обвържат с първото дете, преди второто да има нужда от вниманието им.
Март избута Матю и уви бебетата в одеяла, без нито за миг да промени положението им — вампирска ловкост, която със сигурност не беше по силите на повечето акушерки, независимо от опита им. Докато Март се грижеше за бебетата, Сара нежно масажираше корема ми, докато плацентата не излезе от мен с един последен спазъм.
Матю задържа децата за момент, докато Сара внимателно ме почисти. Душът можел да почака, докато не се почувствам в състояние да стана; бях сигурна, че това никога няма да се случи.
Сара и Март махнаха чаршафите и ги смениха с нови, без да ми се наложи да помръдна. За нула време се озовах облегната на пухени възглавници сред чисто бельо. Матю върна бебетата обратно в ръцете си. Стаята бе празна.
— Не знам как оцелявате от подобно нещо — каза той и притисна устни в челото ми.
— Това да се обърнеш с хастара навън ли? — погледнах едното мъничко личице, после другото. — И аз не знам. — Сниших глас. — Иска ми се мама и татко да бяха тук. Филип също.
— Ако беше тук, сега Филип щеше да крещи на улицата и да буди съседите — каза Матю.
— Искам да го наречем Филип, на баща ти — тихо предложих. При думите ми синът ни леко отвори едно око. — Съгласен ли си?
— Само ако наречем дъщеря ни Ребека — каза Матю и нежно докосна тъмната й глава. Тя сбърчи личице още повече.
— Не съм сигурна, че одобрява — отбелязах, като се възхищавах как такова мъниче може вече да си има мнение.
— Ще има да избира между куп други имена, ако продължава да възразява — рече Матю. — Като се замисля, почти толкова, колкото са кръстниците.