— Май не си харесвал Филип — меко рекох аз.
— С времето започнах да го уважавам. Но да го харесвам? — Фернандо поклати глава. — Не.
Неотдавна и аз бях изпитала известна неприязън към Филип. В края на краищата, той беше натоварил Матю с ролята на семеен убиец. Понякога поглеждах съпруга си, стоящ сам в удължаващите се летни сенки или очертан като силует на струящата от прозореца светлина, и виждах как товарът на тази отговорност тежи на раменете му.
Матю намести поредния стълб и вдигна очи.
— Имаш ли нужда от нещо? — извика той.
— Не. Тъкмо отивах за вода — извиках в отговор аз.
— Кажи на Фернандо да ти помогне. — Матю посочи празната кофа. Не смяташе за редно бременни жени да вдигат тежко.
— Добре — неопределено отвърнах, докато Матю се залавяше отново за работа.
— Нямаш намерение да ми дадеш да нося кофата ти. — Фернандо постави ръка на сърцето си в престорен смут. — Дълбоко съм наранен. Как да стоя с вдигната глава сред фамилия Дьо Клермон, ако не ми позволяваш да те сложа на пиедестал, както би сторил всеки добър рицар?
— Ако попречиш на Матю да наеме онзи валяк, с който иска да асфалтира алеята, ще ти позволя да носиш бляскава броня до края на лятото. — Целунах леко Фернандо по бузата и го оставих.
От жегата не ме свърташе на едно място. Зарязах празната кофа в умивалника в кухнята и тръгнах да търся леля си. Не беше трудно да я открия. Сара се бе настанила в люлеещия се стол на баба ми в топлата стая и зяпаше почернялото дърво, растящо от огнището. С връщането в Медисън Сара беше принудена да се сблъска със загубата на Емили по съвсем нов начин, който я бе оставил унила и сдържана.
— Много е горещо за чистене. Отивам в града по задачи. Искаш ли да дойдеш? — попитах я.
— Не. Тук ми е добре — каза Сара и се залюля в стола.
— Хана О’Нийл пак се обади. Кани ни на вечерята си по случай Празника на жътвата.
От пристигането ни получихме куп обаждания от членове на сбора в Медисън. Сара бе казала на първожрицата Вивиан Харисън, че е много добре и че семейството се грижи чудесно за нея. После отказваше да разговаря с когото и да било.
Тя не обърна внимание на поканата на Хана и продължи да се взира в дървото.
— Духовете в крайна сметка се завръщат, не мислиш ли?
Къщата беше забележително свободна от призраци след прибирането ни. Матю винеше Кора за това, но двете със Сара знаехме истинската причина. Ем си беше отишла съвсем наскоро, а останалите духове стояха настрана, за да не ги тормозим с въпроси как е тя.
— Така е — съгласих се, — но вероятно ще мине известно време.
— Къщата е толкова тиха без тях. Никога не съм ги виждала като теб, но се усеща кога са наоколо. — Сара се залюля по-енергично, сякаш това щеше да накара по някакъв начин духовете да приближат.
— Реши ли какво да правим със Сухото дърво? — То ни беше чакало с Матю, когато се върнахме от 1591 година, чворестият му черен ствол заемаше по-голямата част от комина, а корените и клоните му се разстилаха в стаята. Макар да изглеждаше мъртво, то от време на време раждаше странни плодове — ключове за кола, както и изображението на химическата сватба, откъснато от Ашмол 782. По-късно, към 1875 година, беше предложило рецепта за сироп от ревен, а около 1973-та и чифт изкуствени мигли. Двамата с Фернандо смятахме, че трябва да го махнем, да поправим комина и да закърпим и боядисаме обшивката. Сара и Матю не споделяха напълно мнението ни.
— Не знам — въздъхна Сара. — Започвам да свиквам с него. Винаги можем да го украсяваме за празниците.
— Като дойде зимата, снегът ще навява през всички тези пукнатини — изтъкнах, докато си вземах чантата.
— Какво те учих за магическите предмети? — попита тя и долових следа от обичайния й остър тон.
— Не ги докосвай, докато не ги разбереш — изрецитирах като някое шестгодишно момиче.
— Отсичането на магически появило се дърво определено може да се брои за докосване, не мислиш ли? — Сара пропъди Табита от огнището, където беше седнала, загледана в кората на дървото. — Трябва ни мляко. И яйца. А Фернандо иска някакъв шантав ориз. Обеща да приготви паеля.
— Мляко. Яйца. Ориз. Ясно. — Хвърлих последен разтревожен поглед на Сара. — Кажи на Матю, че няма да се бавя.
Дъските в преддверието тихо запротестираха, докато вървях към вратата. Спрях, сякаш краката ми залепнаха. Домът Бишъп не беше обикновена къща и неведнъж беше изразявал мнението си по различни въпроси, от това кой има право да го обитава до дали одобрява или не цвета, с който са боядисани капаците на прозорците.