Но сега къщата не отговаряше. Тя чакаше, подобно на духовете.
Новата кола на Сара беше паркирана пред входа. Старата й „Хонда Сивик“ беше закъсала по време на обратния път от Монреал и двамата с Матю я бяхме зарязали. Човек на Дьо Клермон беше натоварен със задачата да я докара до Медисън, но двигателят сдал багажа някъде между Буквил и Уотъртаун. За да утеши Сара, Матю й беше подарил пурпурен „Мини Купър“ металик с бели ивици с черни и сини кантове и специално поръчан номер с надпис НОВА МЕТЛА. Надяваше се, че вещерското послание ще приспи желанието на Сара да налепи навсякъде стикери, но аз се опасявах, че е само въпрос на време новата кола да заприлича на старата.
За да не си помисли някой, че новата кола и липсата на девизи по нея е знак, че паганизмът на Сара е разколебан, Матю й взе топка за антената във вид на вещица. Имаше си червена коса, островърха шапка и слънчеви очила. Където и да паркираше Сара, някой й я крадеше. Затова Матю държеше кутия с резервни в шкафа в антрето.
Изчаках Матю да започна да набива поредния кол и скочих в колата на Сара. Обърнах и се отдалечих от къщата. Матю не беше стигнал дотам да ми забранява да напускам фермата без придружител, а Сара знаеше къде отивам. Щастлива, че съм свободна, отворих капака на покрива, за да пусна юлския вятър в купето на път към града.
Първо спрях при пощата. Госпожа Хътчинсън погледна с интерес подутия ми корем под ръба на тениската, но не каза нищо. Единствените други хора в пощата бяха двама антиквари и Смити, новият най-добър приятел на Матю от железарията.
— Чукът за колци върши ли работа на господин Клермон? — попита Смити и почука с наръча реклами ръба на широкополата си шапка. — Не бях продавал от цяла вечност такива. Повечето хора напоследък търсят по-леки неща.
— Оставам с впечатлението, че му харесва. — Повечето хора не са високи метър и деветдесет вампири, помислих си, докато пусках в кошчето рекламните листовки на местния супермаркет и офертите за нови гуми.
— Добър мъж сте си намерили — подхвърли Смити, поглеждайки сватбения ми пръстен. — И като че ли се спогажда с госпожица Бишъп. — Последното беше казано с леко благоговение.
Леко изкривих устни. Взех останалия наръч каталози и сметки и го прибрах в чантата си.
— Пази се, Смити.
— Довиждане, госпожо Клермон. Кажете на господин Клермон да се обади, когато реши за онзи валяк за алеята.
— Не съм госпожа Клермон. Още използвам... както и да е, няма значение — завърших аз, щом видях смутената му физиономия. Отворих вратата и се дръпнах настрани, за да пусна две деца. Хлапетата бяха на лов за близалките, които госпожа Хътчинсън държеше на тезгяха. Почти бях излязла, когато чух Смити да шепне на пощаджийката:
— Запозна ли се с господин Клермон, Ани? Свестен тип. Мислех си, че Даяна може да остане стара мома като госпожица Бишъп — каза й и смигна многозначително.
Завих на запад по Шосе 20 и поех през зелените поля и старите ферми, които навремето бяха осигурявали храната на местните жители. Сега много от имотите бяха разделени и земята се използваше за различни цели. Имаше училища и офиси, гранитен двор, предачница в преустроена плевня.
Когато спрях при супермаркета в близкия Хамилтън, паркингът бе на практика пуст. Дори когато колежът бе в сесия, никога не се пълнеше повече от половината.
Паркирах колата на Сара на едно от многото празни места при входа, до един от микробусите, които хората си купуват, когато имат деца. Имаше плъзгащи се врати за лесното поставяне на детски седалки, множество стойки за чаши и бежови килими, за да крият разсипаните по пода зърнени закуски. Сякаш бъдещето за миг проблесна пред очите ми.
Пъргавата малка кола на Сара беше добре дошло напомняне, че има и други възможности, макар че Матю вероятно щеше да настоява за танк след раждането на близнаците. Погледнах тъпата зелена вещица на антената. Промърморих няколко думи и жиците на антената пронизаха меката пяна и островърхата шапка. Никой нямаше да краде муската на Сара, докато аз съм на смяна.
— Хубава свързваща магия — сухо отбеляза глас зад мен. — Май не я знаех.
Рязко се извърнах. Стоящата зад мен жена беше на петдесет и няколко, с преждевременно посивяла, дълга до раменете коса и изумрудени очи. Заобикаляше я тихо бръмчене на сила — не демонстративно, но солидно. Това бе първожрицата на сбора в Медисън.
— Здравейте, госпожо Харисън. — Харисън бяха стара фамилия в Хамилтън. Бяха дошли от Кънектикът и подобно на Бишъп, жените запазваха фамилията си въпреки брака. Съпругът на Вивиан, Роджър, беше предприел радикалната стъпка да промени фамилното си име от Бейкър на Харисън след сватбата им, с което си спечели почетно място в аналите на сбора за готовността си да почете традицията, както и доста закачки от страна на другите съпрузи.