— И ние скоро ще сме същите — прошепнах му, докато го прегръщах.
— Точно същото си мислех и аз. — Матю ме целуна. — Готова ли си да кажеш на леля си, че си тъкачка?
— Веднага след като Прат си тръгнат. — Всяка сутрин обещавах да разкажа на Сара всичко, което научих от лондонския сбор, но с всеки следващ ден ми ставаше все по-трудно да го направя.
— Не е нужно да споделиш всичко наведнъж — рече Матю, докато галеше раменете ми. — Просто й кажи, че си тъкачка, за да престанеш да носиш това наметало.
Отидохме при другите в кухнята. Огънят на Сара вече пращеше весело в килера, допринасяйки за топлата вечер. Седяхме на масата, обсъждахме празненството и споделяхме клюки за последните събития в сбора. После разговорът се прехвърли към бейзбола. Кейлъб беше фен на „Ред Сокс“, също като баща ми.
— Защо всички от „Харвард“ са луди по „Ред Сокс“? — Станах да направя чай.
Нещо бяло се раздвижи в периферното ми зрение и привлече вниманието ми. Усмихнах се и оставих чайника, мислейки си, че е някой от изчезналите духове на къщата. Сара така щеше да се зарадва, ако някой от тях е готов да се появи отново.
Не беше дух.
Двегодишната Грейс стоеше пред огнището на несигурните си крачета.
— Хубав — изгука тя.
— Грейс!
Сепната от вика ми, Грейс обърна глава. Това беше достатъчно да изгуби равновесие и да залитне към огъня.
Никога нямаше да стигна до нея — не и когато между мен и огнището имаше кухненски плот и седем и половина метра. Бръкнах в джоба на късите си панталони и извадих вървите си на тъкачка. Те се заизвиваха между пръстите ми и запълзяха около китките точно когато писъкът на Грейс прониза въздуха.
Нямаше време и за заклинания. Реагирах напълно инстинктивно и забих крака в пода. Водата беше навсякъде около нас, течаща по дълбоките артерии, които кръстосваха земята на Бишъп. Беше и в мен, и в опита си да насоча нейната сурова, стихийна сила аз изолирах сините, зелените и сребърните нишки, които подчертаваха всичко в кухнята и килера, свързано с вода.
С рязко движение запратих водна стрела към огнището. Изригна пара, засъскаха въглени и Грейс тупна в мократа пепел.
— Грейс! — Аби изтича покрай мен, следвана от Кейлъб.
Матю ме придърпа в обятията си. Бях вир-вода и треперех. Той разтърка гърба ми, опитвайки се да ме стопли.
— Слава богу, че така владееш водата, Даяна — рече Аби, понесла разплаканата Грейс на ръце.
— Тя добре ли е? — попитах. — Посегна да се задържи, но беше ужасно близо до пламъците.
— Ръката й е малко зачервена — съобщи Кейлъб, докато оглеждаше пръстчетата й. — Какво мислиш, Матю?
Матю взе ръката на детето.
— Хубав — промълви тя с трепереща долна устна.
— Знам — промърмори Матю. — Огънят е много хубав. И много горещ. — Той духна на пръстите й и тя се разсмя. Фернандо му подаде мокра кърпа и кубче лед.
— Пак — настоя тя и протегна ръка в лицето на Матю.
— Май няма поражения, не виждам и мехури — каза той, след като духна отново пръстчетата, за да изпълни заповедта на малката тиранка. Уви внимателно кърпата около ръката й и сложи отгоре кубчето лед. — Ще й мине.
— Не знаех, че можеш да хвърляш водни стрели. — Сара ме изгледа остро. — Добре ли си? Изглеждаш различно... някак сияеш.
— Добре съм. — Дръпнах се от Матю, опитвайки се да събера парцаливите останки от прикриващото заклинание около мен. Затърсих по пода изпуснатите върви, ако се наложеше да кърпя нещо.
— Какво си сложила върху себе си? — Сара грабна ръката ми и я обърна с дланта нагоре. Онова, което видях, ме накара да ахна.
Всеки пръст имаше цветна ивица, минаваща през средата му Кутрето беше кафяво, безименният пръст — жълт. Яркосиня ивица бележеше средния пръст, а царствено червено красеше показалеца ми. Ивиците се събираха на дланта ми и продължаваха към основата като сплетено разноцветно въже. Там се събираха със зелената нишка на палеца — иронично, имайки предвид съдбата на повечето ми стайни растения. Петцветната плетка продължаваше до китката ми, където образуваше възел с пет кръстосвания — пентаграм.
— Тъкачните ми върви. Те са... вътре в мен. — Погледнах изумена към Матю.
Но повечето тъкачи използваха девет върви, не пет. Обърнах лявата си ръка и открих липсващите — черна на палеца, бяла на кутрето, златна на безименния пръст и сребърна на средния. По показалеца нямаше цвят. И цветовете, които се сплитаха на лявата ми китка, образуваха уроборос, кръг без начало и край, приличащ на змия, лапнала опашката си. Това беше знакът на фамилия Дьо Клермон.
— Даяна... блещука ли? — попита Аби.
Размърдах пръсти, без да откъсвам очи от ръцете си. Експлозия разноцветни нишки освети въздуха.