— Какво беше това? — опули се Сара.
— Нишки. Те ме свързват със световете и владеят магията — обясних.
Кора избра точно този момент да се върне от лов. Понесе се през комина на килера и се стовари върху мократа купчина дърва, след което се изправи, като кашляше и кихаше.
— Това... дракон ли е? — попита Кейлъб.
— Не, сувенир — каза Сара. — Даяна го донесе от Англия от епохата на Елизабет.
— Кора не е сувенир. А моят питомник — прошепнах.
Сара изсумтя.
— Вещиците нямат питомци.
— Тъкачите имат — възразих. Матю сложи ръка на кръста ми, подкрепяйки ме мълчаливо. — По-добре се обади на Вивиан. Трябва да ви кажа нещо.
— Значи драконът... — започна Вивиан, обвила с длани димящата чаша кафе.
— Огнедишащ дракон — прекъснах я аз.
— Значи той...
— Тя. Кора е женска.
— ...е твой питомник? — завърши Вивиан.
— Да. Кора се появи, когато изтъках първото си заклинание в Лондон.
— Всички питомници ли са дра... тоест огнедишащи дракони? — Аби размърда краката си на канапето в дневната. Всички бяхме насядали около телевизора с изключение на Джон, който проспа безметежно цялата суматоха.
— Не. Учителката ми, баба Алсъп, имаше сянка — на самата нея. Нали разбирате, тя беше настроена към въздуха, а питомникът на тъкача приема форма според предразположението на вещицата към една или друга стихия. — Това сигурно бе най-дългата ми реч на тема магия. Освен това звучах почти напълно неразбираемо за присъстващите вещици, които не знаеха нищичко за тъкачите.
— Имам афинитет към вода и огън — храбро продължих аз. — А огнедишащите дракони се чувстват еднакво добре както в морето, така и в пламъците.
— Освен това могат да летят — добави Вивиан. — Те са символ на тройствеността на стихиите.
Сара я зяпна изумено.
Вивиан сви рамене.
— Все пак съм магистър по средновековна литература. Змейовете, или огнедишащите дракони, ако предпочитате, се срещат често в европейските митове и легенди.
— Но ти... ти си моята счетоводителка — запелтечи Сара.
— Имаш ли представа колко много висшисти стават счетоводители? — попита Вивиан и повдигна вежди. После насочи вниманието си към мен. — Можеш ли да летиш, Даяна?
— Да — неохотно признах. Летенето не беше често срещан талант сред вещиците. Беше много показно и затова нежелателно, ако искаш да живееш тихо сред човеците.
— И другите тъкачи ли блестят като теб? — попита Аби и наклони глава настрани.
— Не знам дали има други. Дори през шестнайсети век не бяха останали много. Баба Алсъп беше единствената на Британските острови, след като шотландската тъкачка беше екзекутирана. Имаше една и в Прага. Баща ми също беше тъкач. Предава се по наследство.
— Стивън Проктър не беше тъкач — язвително каза Сара. — Никога не е блещукал и нямаше питомник. Баща ти си беше най-обикновен вещер.
— Проктър не са имали истинска първокласна вещица от поколения — извинително вметна Вивиан.
— Повечето тъкачи не са първокласни в нищо, поне по традиционните стандарти. — Беше вярно дори на генетично ниво; тестовете на Матю бяха разкрили какви ли не противоречиви маркери в кръвта ми. — Затова хич ме нямаше в занаята. Сара може да научи всеки как да прави магия, но не и мен. Бях пълна катастрофа. — Изсмях се нервно. — Татко ми казваше, че трябва да оставям заклинанията да влизат през едното ми ухо и да излизат през другото, а след това да си правя свои собствени.
— Кога ти каза това Стивън? — разнесе се гласът на Сара през стаята.
— В Лондон. Татко също беше там през хиляда петстотин деветдесет и първа. В края на краищата, способността ми да пътувам във времето е от него. — Въпреки твърденията на Матю, че не е нужно да казвам на Сара всичко наведнъж, нещата се развиваха точно така.
— И Ребека ли видя? — опули се Сара.
— Не. Само татко. — Подобно на срещата с Филип дьо Клермон, да видя отново собствения си баща беше неочакван дар от нашето пътешествие.
— Мътните да ме вземат — промърмори Сара.
— Не остана дълго там, но за няколко дни в Лондон имаше трима тъкачи. Бяхме сензацията в града. — И не само защото баща ми подхвърляше сюжетни линии и откъси от диалози на Уилям Шекспир.
Сара отвори уста да изстреля поредния въпрос, но Вивиан вдигна ръка, за да въдвори тишина.
— Щом тъкачеството се предава по наследство, защо сте толкова малко? — попита тя.
— Защото преди много време други вещици са се заели да ни унищожат.
Пръстите ми се вкопчиха в кърпата, която Матю беше наметнал на раменете ми.