Сара промърмори заклинание — отварящо, ако можеше да се съди по нишките, които внезапно осветиха помещението с червена, жълта и зелена светлина. Отляво на старото огнище се появи шкаф с чекмеджета, вграден в старата зидария. Стаята се изпълни с аромата на лилии от долината и с нещо тежко и екзотично, което събуди остри, неспокойни чувства у мен — пустота и копнеж, близост и ужас. Сара дръпна едно чекмедже и извади някакво червено и смолисто парче.
— Драконова кръв. Винаги, когато я помириша, си спомням за Ребека. — Тя вдъхна миризмата. — Онази, което се намира днес, не е с толкова добро качество като тази и това парче струва цяло състояние. Исках да я продам и с парите да оправя покрива, когато падна заради виелицата от деветдесет и трета, но Ем не ми позволи.
— За какво я използваше мама? — попитах, мъчейки се да преглътна бучката в гърлото си.
— Ребека правеше мастило от нея. Когато преписваше с него някое заклинание, силата й изсмукваше електричеството на половината град. Токът в Медисън често спираше, когато майка ти беше момиче. — Сара се изкиска. — Книгата й със заклинания би трябвало да е някъде тук, освен ако къщата не я е изяла, докато ме нямаше. Тя ще ти разкаже повече.
— Книга със заклинания ли? — Намръщих се. — Какво не му е наред на гримоара на Бишъп?
— Повечето вещици, практикуващи висша и тъмна магия имат свой собствен гримоар. Такава е традицията — обясни Сара, докато ровеше в шкафа. — Не. Май не е тук.
Въпреки разочарованието заради липсата на гримоара изпитах и облекчение. Вече имах една мистериозна книга в живота си и не бях сигурна, че искам още една, дори тя да можеше да хвърли светлина върху въпроса защо Емили се е опитвала да призове духа на майка ми в Сет-Тур.
— О, не. — Сара отстъпи с ужас от шкафа.
— Плъх ли видя? — Опитът ми в Лондон ме беше научил, че тези животинки могат да се спотайват във всеки прашен ъгъл. Надникнах в дълбините на шкафа, но видях само някакви мръсни буркани с билки и корени, както и стар радиочасовник. Кафявият му шнур висеше от лавицата като опашката на Кора и се поклащаше леко. Кихнах.
Сякаш по даден знак в стените започна някакво странно метално дрънчене, сякаш някой слагаше монети в джубокс. Последвалото музикално стържене, напомнящо на стара грамофонна плоча, пусната на 33 вместо на 45 оборота, скоро се смени с разпознаваема песен.
Наклоних глава настрани.
— Това да не е... „Флийтуд Мак“?
— Не. Само не пак! — Сара бе пребледняла, сякаш бе видяла призрак. Озърнах се, но единственото невидимо присъствие в стаята беше Стиви Никс и една уелска вещица на име Рианон. През седемдесетте песента била едва ли не химн за десетки вещици и вълшебници.
— Май къщата се буди. — Може би именно това разстройваше леля ми.
Сара се хвърли към изхода и вдигна резето, но вратата не помръдна. Тя заблъска дъските. Музиката зазвуча по-силно.
— И на мен това не ми е любимото парче на Стиви Никс — казах в опит да я успокоя. — Поне няма да продължи вечно. Следващата песен може да ти хареса повече.
— Следващата песен е „Над главата ми“. Знам наизуст целия проклет албум. Майка ти го слушаше през цялото време, докато беше бременна. Месеци наред. И точно когато Ребека сякаш се отърва от пристрастеността си, излезе следващият албум на групата. Същински ад. — Сара заскуба косата си.
— Сериозно? — Винаги бях гладна за подробности за родителите ми. — Струва ми се, че „Флийтуд Мак" е по-скоро група като за баща ми.
— Трябва да спрем музиката. — Сара отиде при прозореца, но и той не се отваряше. Тя удари безсилно рамката.
— Дай аз да опитам. — Колкото повече натисках, толкова повече се засилваше музиката. Последва кратка пауза, след като Стиви Никс престана да чурулика за Рианон. Няколко секунди по-късно Кристин Маквий ни съобщи колко било приятно да си над главата си. Прозорецът си остана затворен.
— Това е кошмар! — избухна Сара. Тя запуши уши, втурна се към гримоара и прелисти страниците. — Лек за ухапване от куче на Прудънс Уилард. Метод на Пейшънс Северънс за подслаждане на вкиснало мляко. — Прелисти още няколко страници. — Заклинание на Клара Бишъп за спиране на течение от комина! Това може да свърши работа.
— Но това е музика, а не пушек — възразих, надничайки над рамото и към редовете текст.
— И двете се носят по въздуха. — Сара запретна ръкави. — Ако не свърши работа, ще опитаме нещо друго. Може би гръмотевица. Бива ме с гръмотевиците. Това може да прекъсне енергията и да прогони звука.