Матю прие новината за уменията на майка ми във висшата магия по-добре, отколкото бях очаквала. Той отдавна беше подозирал, че съществува нещо между непретенциозния занаят и ярките спектакли на стихийната магия. Изобщо не се изненада, че като пореден белег, аз съм нещо по средата и мога да практикувам такава магия. Шокира го единствено това, че талантът ми е предаден по майчина линия.
— Ще се наложи в крайна сметка да погледна по-внимателно митохондриалната ти ДНК — каза той и подуши мастилото на майка ми.
— Звучи добре. — За първи път Матю показваше някакво желание да се върне към генетичните си изследвания. Бяха минали дни, без изобщо да спомене Оксфорд, Болдуин, Книгата на живота или кръвожадността. И макар да бе възможно да е забравил, че в Ашмол 782 има генетична информация, аз не бях. След като ръкописът отново се озовеше в ръцете ни, щяхме да имаме нужда от научните му умения, за да го дешифрираме.
— Права си. Вътре определено има кръв, наред със смола и акация. — Матю разклати мастилото. Сутринта бях научила, че акацията е източник на гума арабика, заради която мастилото не се разтичаше много.
— Така и предполагах. В използваните в Ашмол 782 мастила също има кръв. Явно практиката е била по-разпространена, отколкото си мислех — отбелязах.
— Има и малко тамян — додаде Матю, подминавайки споменаването ми на Книгата на живота.
— Аха. Ето откъде бил онзи екзотичен аромат. — Прерових останалите бутилки с надеждата да намеря още нещо, което да привлече любопитството му на биохимик.
— Както и от кръвта, разбира се — иронично подхвърли Матю.
— Ако кръвта е на майка ми, това би хвърлило още повече светлина върху моята ДНК — изтъкнах. — Както и върху таланта ми за висша магия.
— Хммм — неопределено отвърна Матю.
— Какво ще кажеш за това? — Махнах тапата на бутилка със синьо-зелена течност и въздухът се изпълни с аромата на лятна градина.
— Това е от перуника — определи той. — Помниш ли как търсеше зелено мастило в Лондон?
— Значи това е било фантастично скъпото мастило на майстор Плат! — Разсмях се.
— Изработено от внесени от Франция корени. Поне така твърдеше той. — Матю огледа масата и съдовете, пълни със сини, червени, зелени, пурпурни и лилави течности. — Май имаш достатъчно мастило за известно време.
Прав беше — имах достатъчно за следващите няколко седмици, — толкова, колкото бях склонна да планирам, макар че лявото ми кутре туптеше в очакване на бъдещето.
— Би трябвало да е предостатъчно дори с всички задачи, които ми е приготвила Сара — съгласих се аз. Под всеки буркан на масата имаше малко листче хартия с написан на ръка текст. „Ухапвания от комари“ — гласеше един етикет. „По-добър телефонен сигнал“ — обещаваше друг. Исканията й ме караха да се чувствам като сервитьорка в заведение за бързо хранене. — Благодаря за помощта.
— За нищо — отвърна Матю и ме целуна за довиждане.
През следващите няколко дни рутината на всекидневието започна да ни закотвя към къщата и един към друг, дори без укротяващото присъствие на Ем, която винаги е била центърът на тежестта в дома.
Фернандо се оказа домашен тиран, много по-лош, отколкото някога е била Ем, и промените, които наложи в диетата и упражненията на Сара, бяха радикални и твърди. Включи леля ми в диетична програма, от която й доставяха всяка седмица екзотични продукти, като къдраво зеле и червено цвекло, и обикаляше оградата около имота всеки път, когато тя се опитваше да дръпне тайно някоя цигара. Фернандо готвеше, чистеше и дори тупаше възглавниците — и всичко това ме караше да се чудя какъв ли е бил животът му с Юг.
— Когато нямахме слуги, а често беше точно така, аз въртях къщата — обясни ми веднъж, докато простираше прането. — Ако трябваше да чакам Юг да свърши нещо, щяхме да живеем в бордей. Той изобщо не обръщаше внимание на прозаични неща като чистите чаршафи или дали ни е свършило виното. Юг или пишеше поезия, или планираше поредната тримесечна обсада. В деня му нямаше време за домакински задачи.
— А Галоуглас? — попитах, докато му подавах една щипка.
— Галоуглас е още по-зле. За него дори мебелите или липсата им нямат значение. Една вечер се прибрахме и открихме, че къщата ни е обрана, а Галоуглас беше заспал на масата като някой викинг, готов да отплава. — Фернандо поклати глава. — Пък и работата ми харесва. Да поддържащ къща е като да приготвяш оръжията си за битка. Еднообразна и много успокояваща работа. — Признанието му ме накара да не се чувствам така виновна, че съм го оставила да поеме цялото готвене.
Другото царство на Фернандо, освен кухнята, беше бараката за инструменти. Изхвърли всичко счупено, почисти и подостри останалото и купи нещата, които смяташе за липсващи — като косата. Сега ножиците за рози бяха толкова остри, че човек можеше да реже домати с тях. Това ми напомни за всички войни, които се бяха водили с обикновени домакински пособия, и се запитах дали Фернандо тихомълком не ни подготвя за битка.