— Какво има? — попита Матю. Инстинктите му го бяха предупредили, че нещо не е наред.
Вниманието ми обаче бе привлечено от едва доловими гласове — на майка ми и Емили, на баща ми и баба ми, както и други, които не ми бяха познати. „Самакитка — шепнеха те. — Превара. Ливадно синьоглавче. Сладка папрат. Вещерска метла.“ Припяването им се съпровождаше с предупреждения и предложения, а литанията им от заклинания включваше растения от приказките.
— Даяна? — Сара се изправи с ръце на кръста.
— Идвам — промърморих, откъснах вниманието си от слабите гласове и послушно отидох при леля си.
Сара ми даде какви ли не инструкции за растенията на полянката. Думите й влизаха в едното ми ухо и излизаха от другото, преминаваха през мен по начин, който би накарал баща ми да се гордее. Леля ми можеше да изреди всички традиционни и ботанически имена на всяко цвете, бурен, корен и билка, както и приложението им като цяр и като отрова. Нейното майсторство обаче беше резултат на четене и учене. Аз бях открила ограниченията на основаващото се на книгите знание в алхимическата лаборатория на Мери Сидни, когато за първи път се сблъсках с предизвикателството да направя онова, за което бях чела и писала години наред като учен. Там разбрах, че да можеш да цитираш алхимични текстове е нищо в сравнение с опита. Майка ми и Емили обаче вече ги нямаше, за да ми помогнат. Ако исках да вървя по тъмните пътеки на висшата магия, трябваше да го направя сама.
Перспективата ме ужасяваше.
Точно преди изгрева на луната Сара ме покани да се върна с нея да наберем растенията, които щяха да й трябват за работата й този месец.
Отклоних поканата с оправданието, че съм твърде уморена. В действителност причината за отказа ми беше настоятелният призив на гласовете от кръстопътя.
— Нежеланието ти да отидеш в гората свързано ли е по някакъв начин със следобедната ни разходка? — попита Матю.
— Може би — отвърнах, загледана през прозореца. — Сара и Фернандо се връщат.
Леля ми носеше пълна кошница. Мрежестата врата на кухнята се затвори след нея, после вратата на килера изскърца. Няколко минути по-късно тя и Фернандо се качиха по стъпалата. Сара пъшкаше по-малко, отколкото миналата седмица. Оздравителният режим на Фернандо явно действаше.
— Лягай си — подкани ме Матю и отметна завивките.
Нощта беше тъмна, осветена единствено от звездите. Скоро щеше да настъпи полунощ, моментът между нощта и деня. Гласовете на кръстопътя зазвучаха по-силно.
— Трябва да вървя. — Минах покрай Матю и тръгнах надолу.
— Ние трябва да вървим — поправи ме той и ме последва, — Няма да те спирам и да се намесвам, но не мога да те пусна сама в гората.
— Там има сила, Матю. Тъмна сила. Усещам я. И тя ме зове, откакто слънцето залезе!
Матю ме хвана за лакътя и ме изведе навън. Не искаше никой друг да чува остатъка от този разговор.
— Тогава отговори на този зов — озъби се той. — Кажи „да“ или „не“, но не очаквай да седя тук и да чакам търпеливо да се върнеш.
— А ако кажа „да“? — остро попитах.
— Ще се изправим срещу нея. Заедно.
— Не ти вярвам. Преди заяви, че не искаш да се месиш в живота и смъртта. Точно такава сила ме очаква на кръстопътя в гората. И аз я искам! — Отскубнах се от хватката му и забих пръст в гърдите му. — Мразя се заради това, но я искам!
Извърнах се от отвращението, което знаех, че ще се появи в очите му. Матю обърна лицето ми обратно към себе си.
— Знаех, че в теб има мрак, още откакто те открих в Бодлианската библиотека, когато се криеше от другите вещици на Мабон.*
* Есенно равноденствие, носещо името на божество от уелската митология — Б. пр.
Дъхът ми секна. Той не откъсваше поглед от мен.
— Усетих съблазънта му и тъмнината в мен се отзова. Трябва ли и аз да мразя себе си? — Гласът на Матю се сниши до едва доловим шепот. — А ти?
— Но ти каза...
— Казах, че не искам да се месиш в живота и смъртта, а не че не би могла да го направиш. — Матю взе ръцете ми в своите. — Бил съм покрит в кръв, държал съм бъдещето на човек в ръцете си, решавал съм дали сърцето на жена ще бие отново. Нещо в собствената ти душа умира всеки път, когато правиш избор вместо друг. Видях какво ти причини смъртта на Жулиет, както и на Шампие.