С много обич, мама.
— Това е моят каул.* — Погледнах към Матю. — Мислиш ли, че има някакво значение, че си го получих обратно същия ден, в който бебетата се размърдаха?
* Част от околоплодния мехур по главата на новородено дете. — Б. пр.
— Не — поклати глава Матю. — Много по-вероятно е къщата да ти го е върнала днес, защото най-сетне спря да бягаш от онова, което майка ти и баща ти са знаели от самото начало.
— И какво е то? — намръщих се.
— Че ще притежаваш необичайна комбинация от напълно различните магически способности на родителите си — отвърна той.
Десетият възел гореше на китката ми. Обърнах дланта си и погледнах гърчещата се форма.
— Затова мога да връзвам десетия възел — възкликнах, разбирайки за първи път откъде идва тази сила. — Мога да го правя, защото баща ми е бил тъкач, и мога да го унищожа, защото майка ми е имала дарба за висшата, тъмна магия.
— Единство на противоположностите — рече Матю. — Родителите ти също са представлявали химическа сватба. И то такава, която е дала чудесно дете.
Внимателно затворих книгата със заклинания. Щяха да са ми нужни месеци, ако не и години да се поуча от грешките на майка ми и да създавам свои заклинания, които биха постигнали същите цели. Притиснала с една ръка книгата към гърдите си, а с другата корема си, аз се облегнах назад и се заслушах в бавното туптене на сърцето на Матю.
— „Не ми отказвай, защото съм тъмна и сенчеста“ — прошепнах, спомнила си пасаж от алхимичния текст, който бях изучавала в библиотеката на Матю. — Този стих от Aurora Consurgens ми напомняше за теб, а сега ме кара да си мисля за родителите ми, а също за собствената си магия и колко е трудно да й се съпротивлявам.
Палецът на Матю погали китката ми, събуждайки десетия възел за ярък, пъстроцветен живот.
— Това ми напомня за друга част от Aurora Consurgens — промърмори той. — „Както аз съм краят, така любимата ми е началото. Съдържам в себе си цялото творение и всичкото познание е скрито в мен.“
— Какво означава това според теб? — Обърнах глава, за да виждам изражението му.
Той се усмихна и ме прегърна през кръста, като положи едната си ръка върху бебетата. Те се размърдаха, сякаш познали докосването на баща си.
— Че съм голям щастливец — отвърна Матю.
12.
Събудих се от прохладните ръце на Матю, които се плъзнаха под горнището на пижамата ми. Устните му галеха успокояващо влажната ми шия.
— Честит рожден ден — промърмори той.
— Моят личен климатик — измърках и се сгуших в него. Съпруг вампир е същинско съкровище в тропически условия. — Какъв чудесен подарък.
— Има и още — рече той, дарявайки ме с бавна, дяволита усмивка.
— Фернандо и Сара? — Вече почти не ми пукаше кой може да чуе любенето ни, но все пак не съвсем.
— Отвън са. В хамака в градината. С вестника.
— Значи ще се наложи да побързаме. — Местните вестници бяха пестеливи на новини и преливащи от реклами. Четяха се за десетина минути — петнайсет, ако се интересуваш от разпродажбите по случай новата учебна година или искаш да разбереш в коя от трите търговски вериги белината е на промоция.
— Сутринта излязох и купих „Ню Йорк Таймс“ — съобщи ми той.
— Винаги си подготвен, а? — Посегнах надолу и го докоснах. Матю изруга. На френски. — Точно като Веран си. Същински бойскаут.
— Невинаги — възрази той и затвори очи. — И определено не сега.
— И си ужасно самоуверен. — Устните ми се плъзнаха покрай неговите в палава усмивка. — „Ню Йорк Таймс“. Ами ако бях уморена? Кисела? Или ако ме бяха ударили хормоните? Тогава вестник на Олбъни щеше да е повече от достатъчен.
— Разчитах, че подаръците ми ще те предразположат.
— Ами, не знам. — Плавно завъртане на ръката ми предизвика нова ругатня на френски. — Какво ще кажеш да приключа с разопаковането на този? После можеш да ми покажеш какво още си ми приготвил.
Към единайсет часа сутринта на рождения ми ден живакът на термометъра вече прехвърляше трийсет и два градуса. Августовската жега не показваше никакви признаци на отслабване.
Разтревожена за градината на Сара, аз съединих четири маркуча с помощта на ново свързващо заклинание и малко тиксо, за да стигна до всички насаждения. Бях напъхала слушалките в ушите си и слушах „Флийтуд Мак“. Къщата беше тайнствено притихнала, сякаш очакваше нещо да се случи, и открих, че ми е липсвал ритъмът на любимата група на родителите ми.
Докато мъкнех маркуча през поляната, вниманието ми за момент се насочи към големия железен ветропоказател на покрива на плевнята. Вчера го нямаше там. Зачудих се защо къщата е тръгнала да бърника по пристройките. Докато си го мислех, на билото на покрива цъфнаха още два ветропоказателя. Те потръпнаха за миг като новопоявили се цветя и се завъртяха лудешки. Когато движението спря, всички сочеха на север. Позволих си надеждата, че положението им означава скорошен дъжд. Дотогава трябваше да се действа с маркуча.