* Опасни материали (англ.) — Б. пр.
— Боже мой! Това е... — Една жена зяпна Матю и сложи ръка на устата си. Бяха го разпознали.
— Хей, професор Бишъп! — Един докторант стана и приглади престилката си. Изглеждаше по-изнервен и от Матю. — Джонатан Гарсия. Помните ли ме? История на химията? Преди две години?
— Разбира се. Как си, Джонатан? — Усетих няколко побутващи погледа да се насочват към мен. В лабораторията на Крис имаше демони. Огледах се в опит да ги позная. После усетих студения поглед на вампир. Стоеше до един заключен шкаф с Бийкър и някаква друга жена. Матю вече го беше забелязал.
— Ричард — хладно му кимна. — Не знаех, че си напуснал „Бъркли“.
— Миналата година. — Изражението на Ричард не трепна.
Изобщо не ми беше минавало през ума, че в лабораторията на Крис вече ще има създания. Бях го посещавала един-два пъти, когато работех сама. Куриерската ми чанта изведнъж натежа от тайните и опасността от възможна катастрофа.
— По-късно ще имаш време да се порадваш на Клермон, Шотгън* — подхвърли Крис и включи лаптопа към проектор. Разнесе се одобрителен смях. — Бейкър, светлините, ако обичаш.
* Пушка (англ.) — Б. пр.
Смехът утихна и светлината намаля. Екипът на Крис насочи вниманието си към бялата дъска. Черно-бели чертички маршируваха по горната част, а излишъкът беше отдолу. Всяка чертичка — или идеограма, както ми бе обяснил Матю снощи — представляваше хромозома.
— Този семестър имаме съвсем нов изследователски проект. — Крис се облегна на бялата дъска. Тъмната му кожа и бялата престилка го правеха да изглежда като поредната идеограма. — Това е нашият субект. Кой иска да ми каже какво представлява той?
— Жив ли е, или мъртъв? — попита хладен женски глас.
— Добър въпрос, Скъли — ухили се Крис.
— Защо питате? — Матю остро погледна към нея. Скъли се размърда смутено.
— Защото, ако е покойник — между другото, субектът е от мъжки пол, — причината за смъртта може да има генетичен компонент — обясни тя.
В желанието си да се изявят докторантите започнаха да подхвърлят редки и смъртоносни генетични увреждания по-бързо, отколкото можеха да ги запишат на лаптопите си.
— Добре, добре — вдигна ръка Крис. — В зоопарка вече няма място за зебри. Да се върнем на основните неща, моля.
В очите на Матю танцуваха развеселени пламъчета. Когато го погледнах неразбиращо, той обясни:
— Студентите често се хвърлят на екзотични обяснения, вместо да се спрат на по-очевидните — например, че пациентът има тежък остър респираторен синдром вместо обикновена настинка. Наричаме ги „зебри“, защото чуват тропота на копита и решават, че са на зебри вместо на коне.
— Благодаря. — Покрай прякорите и дивата фауна бях разбираемо дезориентирана.
— Стига сте се опитвали да се впечатлите един друг и погледнете екрана. Какво виждате? — попита Крис, слагайки край на ескалиращото съперничество.
— От мъжки пол е — каза мършав младеж с папийонка, който използваше обикновен бележник вместо лаптоп. Шотгън и Бейкър се спогледаха и поклатиха глави.
— Скъли вече стигна до това заключение. — Крис изгледа всички нетърпеливо и щракна с пръсти. — Престанете да ме злепоставяте пред „Оксфорд“, или ще вдигате тежести с мен през целия септември.
Всички изстенаха. Физическата форма на Крис беше легендарна, той имаше навик да носи стария си футболен пуловер от „Харвард“ всеки път, когато „Иейл“ участваше в състезания. Беше и единственият професор, когото освиркваха публично и редовно в час.
— Каквото и да е, не е човешко същество — обади се Джонатан. — Има двайсет и четири хромозомни двойки.
Крис погледна часовника си.
— Четири и половина минути. Две минути повече, отколкото предполагах, но много по-бързо, отколкото очакваше професор Клермон.
— Сразен съм, професор Робъртс — благо рече Матю. Екипът на Крис обърна погледи към него. Все още се чудеха какво търси един оксфордски професор в изследователска лаборатория на Иейлския университет.
— Чакайте малко. Оризът има двайсет и четири хромозоми. Да не би да изучаваме ориз? — попита млада жена, която бях видяла да се храни в Бранфорд Колидж.