— Високо ценен член на екипа, който оцветява извън очертанията. — Отговорът на Крис беше мълниеносен. Шотгън стисна устни. Беше развеселен.
— О — възкликна Скъли.
— Значи и аз трябва да съм демон — заяви Боунс.
— Ще ти се — промърмори Геймбой.
Устните на Матю трепнаха.
— Еха! Демони. Знаех си, че „Йейл“ е по-добър избор от „Джонс Хопкинс“ — каза Мълдър. — Това да не е ДНК на Ексбокс?
Той погледна към Матю с мълчалива молба. Дейзи спря да си тананика и сега предпазливо следеше разговора.
Матю, Шотгън и аз бяхме ветераните в тази ситуация. Не биваше да оставяме студентите да разказват на човеците за създанията. Отворих уста да отговоря, но Матю сложи ръка на рамото ми.
— Не е ДНК на ваш колега — отвърна той. — А моята.
— И вие ли сте демон? — Мълдър погледна Матю с интерес.
— Не. Аз съм вампир. — Матю пристъпи напред и застана до Крис под светлината на проектора. — И преди да попитате, мога да излизам навън през деня и косата ми няма да се подпали на слънчева светлина. Католик съм и нося разпятие. Когато спя, а това не се случва често, предпочитам креват пред ковчег. Ако се опитате да ме набиете на кол, дървото най-вероятно ще се нацепи, преди да влезе в кожата ми.
Той оголи зъби.
— Нямам удължени кучешки зъби. И още нещо — не искря и никога не съм го правил. — Лицето му потъмня, за да наблегне върху думите си.
Неведнъж се бях гордяла с Матю. Бях го виждала да отстоява своето пред кралица, пред разглезен император и пред собствения си вдъхващ страхопочитание баща. Смелостта му, било когато се биеше с меч в ръка или когато се бореше със собствените си демони, го пропиваше до мозъка на костите. Но нищо не можеше да се сравни с чувството, което изпитах, докато го гледах как застава пред група студенти и колеги и заявява какъв е.
— На колко сте години? — попита останалият без дъх Мълдър. Подобно на епонима си, той истински вярваше във всичко чудно и странно.
— На трийсет и седем.
Чуха се възгласи на разочарование. Матю ги съжали.
— Плюс-минус около хиляда и петстотин години.
— Мамка му! — изтърси Скъли и се ококори така, сякаш целият й рационален свят се беше преобърнал наопаки. — Това е по-древно от древно. Просто не мога да повярвам, че в „Иейл“ има вампир.
— Явно никога не си била в департамента по астрономия — обади се Геймбой. — Там има четирима вампири от преподавателите. И новата преподавателка по икономика, която бе назначена наскоро от МТИ, определено е вамп. Носят се слухове, че има няколко и в департамента по химия, но те стоят настрана.
— В „Иейл“ има и вещици. — Говорех тихо и избягвах погледа на Шотгън. — Живеем от хилядолетия заедно с човеците. Ще поискате да проучите хромозомите и на трите създания, нали, професор Робъртс?
— Определено. — Усмивката на Крис беше бавна и искрена. — Да не би да предлагате доброволно вашата ДНК, професор Бишъп?
— Хайде всяко нещо да върви по реда си. — Матю погледна предупредително Крис. Може и да беше склонен да позволи на студентите да изследват неговата генетична информация, но не беше убеден, че е готов да им даде да надничат в моята.
Джонатан ме погледна преценяващо.
— Значи вещиците искрят, така ли?
— По-скоро блещукат — уточних. — И то не всички. Предполагам, че съм една от щастливките.
Изпитах облекчение, когато изрекох тези думи, а когато никой не побягна с писъци, ме заля вълна на успокоение и надежда. Освен това имах безумното желание да се разкискам.
— Светлините, моля — каза Крис.
Осветлението плавно се засили.
— Казахте, че ще работим по няколко проекта? — подканващо попита Бийкър.
— Ще анализирате и това. — Бръкнах в куриерската чанта и извадих голям жълт плик. Вътре имаше картонени подложки, които предпазваха съдържанието му от огъване и повреждане. Развързах вървите и извадих листа от Книгата на живота. Ярко оцветената илюстрация на мистичния съюз на Слънцето и Луната заблестя на флуоресцентната светлина на лабораторията. Някой подсвирна. Шотгън се изправи и погледът му се закова в страницата.
— Хей, това е химическата сватба на живака и сярата — възкликна Джонатан. — Помня, че съм виждал нещо подобно на лекциите ви, професор Бишъп.
Кимнах одобрително на бившия си студент.
— Това не трябва ли да е в „Бейнеке“? — обърна се Шотгън към Матю. — Или на някое друго сигурно място? — Наблягането върху думата „сигурно“ беше толкова леко, та си помислих, че ми се е сторило. Изражението на Матю ми каза, че не съм си въобразила.
— Нима тук не е на сигурно, Ричард? — В усмивката на Матю отново пролича принцът убиец. Беше обезпокоително да видя смъртоносната му същност сред колби и епруветки.