— Такива са правилата за всички, дори за нашия факултет. Всичко е онлайн — напомни ми Люси.
Но компютърното изображение, колкото и висока да е резолюцията му, нямаше да ми даде информацията, от която се нуждаех. За последен път бях видяла ръкописа на Войнич, сега Ръкопис MS 408 на библиотеката за редки книги „Бейнеке“, през 1591 година, когато Матю беше донесъл книгата от библиотеката на доктор Дий в двора на император Рудолф в Прага с надеждата, че ще можем да я сменим с Книгата на живота. Сега се надявах, че ръкописът ще хвърли светлина върху онова, което може да е сторил Едуард Кели с липсващите листа от Книгата на живота.
Търсех улики за местоположението им откакто отидохме в Медисън. На единия лист имаше рисунка на две люспести същества с дълги опашки, чиято кръв се изливаше в кръгъл съд. Другият представляваше великолепно изображение на дърво, по чиито клони имаше невъзможна комбинация от цветове, плодове и листа, а стволът му беше от гърчещи се човешки тела. Бях се надявала, че откриването на страниците ще бъде сравнително лесно в епохата на интернет търсачките и дигитализираните изображения. Засега се оказваше, че случаят не е такъв.
— Може би, ако успея да обясня защо трябва да видиш самата книга... — Гласът на Люси замря.
Но как можех да й кажа, че книгата ми е нужна, за да използвам магия върху нея?
Та това беше библиотека „Бейнеке“, за бога.
Ако някой разбере, кариерата ми ще бъде съсипана.
— Утре ще погледна Войнич. — Надявах се, че дотогава ще измисля друг план, тъй като едва ли щях да съм в състояние да измъкна книгата на сенките на майка ми и да скалъпвам нови заклинания пред куратор. Жонглирането с битието ми на вещица и на учен се оказваше трудно. — Пристигнаха ли другите книги, които поисках?
— Да. — Люси повдигна вежди, докато плъзгаше по бюрото колекцията средновековни магически текстове наред с няколко ранни печатни книги. — Да не променяш фокуса на изследванията си?
В усилията си да бъда подготвена за всяка магическа ситуация, когато дойде време да взема Ашмол 782 и да върна липсващите листа, бях поръчала книги, които биха могли да ме вдъхновят да изтъка нови заклинания от висшата магия. Макар че книгата на майка ми беше ценен източник, от опит знаех колко са западнали съвременните вещици в сравнение с онези от миналото.
— Алхимията и магията не са напълно отделни теми — защитих се аз. Сара и Ем години наред се бяха опитвали да ме накарат да го разбера. Най-сетне им вярвах.
Настаних се в читалнята. Магическите ръкописи бяха интригуващи, както се бях надявала, покрити със знаци, напомнящи за тъкачни възли, както и силни и точни грамарии. Ранните печатни книги за вещерския занаят обаче, повечето от които ми бяха познати единствено по заглавие и репутация, бяха ужасяващи. Всяка преливаше от омраза — към вещиците и всичко, което беше различно, бунтовно или отказваше да се приспособи към очакванията на обществото.
Часове по-късно, все още кипнала от отровните твърдения на Жан Боден,* че всички гадни мнения за вещиците и злите им дела са напълно основателни, върнах книгите и ръкописите на Люси и се уговорихме на следващия ден в девет сутринта да видя ръкописа на Войнич в присъствието на главния куратор.
* Френски философ (1529-1596). — Б. пр.
Изкачих тежко стъпалата до основното ниво на библиотеката. Тук затворените в стъкло книги образуваха гръбначния стълб на „Бейнеке“, сърцевината на познанието и идеите, около които е била изградена колекцията. Редове и редове редки книги заемаха лавиците, окъпани в светлина. Беше спираща дъха гледка, която ми напомни за целта ми като историк — да преоткрия забравените истини, съдържащи се в тези стари прашни томове.
Матю ме чакаше отвън. Беше се облегнал на ниската стена, гледаща към скулптурната градина на библиотеката, кръстосал крака в глезените, и преглеждаше съобщенията на телефона си. Той усети присъствието ми, вдигна очи и се усмихна.
Никое живо създание не би устояло на тази усмивка или на съсредоточеността на тези сиво-зелени очи.
— Как мина денят? — попита ме той, след като ме целуна. Бях го помолила да не ми пише непрекъснато есемеси и той като никога ме послуша. В резултат наистина не знаеше как е минал денят ми.
— Малко обезкуражаващо. Май изследователските ми умения са поръждясали след толкова време. Пък и — снижих глас аз — всички книги ми изглеждат шантаво. Толкова са стари и опърпани в сравнение с вида им през шестнайсети век.
Матю отметна глава назад и се разсмя.
— Не бях се замислял за това. Средата ти също се е променила, откакто за последен път се занимава с алхимия в замъка Бейнард. — Той погледна през рамо към „Бейнеке“. — Знам, че библиотеката е архитектурно съкровище, но въпреки това си мисля, че ми прилича на форма за лед.