— Така си е — с усмивка се съгласих аз. — Предполагам, че ако ти я беше построил, щеше да прилича на норманска кула или романски манастир.
— Мислех си за нещо далеч по-модерно, като готика — подразни ме Матю. — Готова ли си да се прибираме?
— Повече от готова — отвърнах, изгаряйки от желание да оставя Жан Боден колкото се може по-скоро зад гърба си.
Той посочи чантата ми за книги.
— Може ли?
Обикновено Матю не питаше. Опитваше се да не ме задушава, точно както се стараеше да обуздава прекаленото си желание да ме защитава. Наградих го с усмивка и му подадох чантата, без да кажа нито дума.
— Къде е Роджър? — попитах Люси и погледнах часовника си. Разполагах точно с трийсет минути с ръкописа на Войнич, а куратора го нямаше никакъв.
— Обади се, че е болен, както прави всеки първи учебен ден. Не може да понася истерията и всички първокурсници, които молят да бъдат упътени нанякъде. Ще трябва да се задоволиш с мен. — Тя вдигна кутията, в която се намираше MS 408.
— Звучи добре. — Опитах се да скрия вълнението си. Май точно от това се нуждаех.
Люси ме отведе в малка стаичка с гледащи към читалнята прозорци, лошо осветление и оръфана поставка за книги от дунапрен. Монтираните високо на стените охранителни камери трябваше да откажат всеки читател от намерението му да открадне или повреди някоя от безценните книги на „Бейнеке“.
— Няма да пускам часовника, докато не я извадиш. — Люси ми подаде кутията с ръкописа. Носеше само това. Нямаше документи, материали за четене и дори мобилен телефон, които да я разсейват от работата й да ме наблюдава.
Макар че обикновено прелиствах ръкописите, за да гледам илюстрациите, реших да не бързам с Войнич. Плъзнах пръсти по отпуснатата подвързия от велум — ранния еквивалент на меките корици. Картини изпълниха съзнанието ми, вещерското ми докосване разкри, че подвързията е била добавена няколко века след написването на книгата и най-малко петдесет години след като я бях държала в библиотеката на Дий. Различих лицето на подвързвана и характерната за седемнайсети век прическа, когато докоснах гръбчето.
Внимателно положих ръкописа върху очакващата дунапренена поставка и го отворих. Наведох се, докато носът ми едва не докосна първата, покрита с петна страница.
— Какво правиш, Даяна? Душиш ли го? — тихо се засмя Люси.
— Всъщност точно това правя. — Ако исках Люси да ми съдейства за странните ми молби тази сутрин, трябваше да бъда колкото се може по-честна.
Обхваната от любопитство, тя се приближи до масата и също помириса добре Войнич.
— Мирише ми на стар ръкопис. Книжните червеи здравата са се потрудили. — Люси намести очилата си за четене и се вгледа още по-внимателно.
— През седемнайсети век Робърт Хук е изучавал книжните червеи под микроскопа си. Наричал ги „зъбите на времето“. — Като гледах първата страница на ръкописа, разбирах причината. Беше цялата надупчена в горния ляв ъгъл и долното поле. И на двете места имаше петна. — Мисля, че червеите са били привличани от мазнините, оставяни от пръстите на читателите върху пергамента.
— Какво те кара да смяташ така? — попита Люси. Точно реакцията, на която се бях надявала.
— Пораженията са най-големи там, където читателят е докосвал пергамента, за да го прелисти. — Поставих пръст върху ъгъла на страницата, сякаш сочех към нещо.
Краткият контакт предизвика нова експлозия от лица, които преливаха едно в друго — алчната физиономия на император Рудолф; поредица непознати мъже, облечени в дрехи от различни периоди, двама от които духовници; жена, която си води подробни бележки; друга жена, прибираща книги в сандък. И демонът Едуард Кели, който скришом пъха нещо в корицата.
— Има и много поражения по долния ръб, където ръкописът се е допирал до тялото, ако са го пренасяли. — В пълно неведение за картините, преминаващи през третото ми вещерско око, Люси се вгледа в страницата.
— Дрехите от онова време сигурно са били доста мазни. Повечето хора не са ли носели вълна?
— Вълна и коприна. — Поколебах се и реших да рискувам всичко — библиотечната си карта, репутацията, може би дори работата си. — Мога ли да те помоля за нещо, Люси?
Тя ме погледна предпазливо.
— Зависи.
— Искам да поставя длан върху страницата. Само за малко. — Наблюдавах я внимателно, за да преценя дали не смята да извика охраната на помощ.