— Не можеш да докосваш страниците, Даяна. Знаеш го. Ако ти позволя, ще ме уволнят.
Кимнах.
— Знам. Съжалявам, че те поставих в такова трудно положение.
— Защо искаш да я докосваш? — попита тя след кратко мълчание. Любопитството й се беше засилило.
— Имам шесто чувство, когато става дума за стари книги. Понякога долавям информация, която не се вижда с просто око. — Думите ми прозвучаха по-шантаво, отколкото бях очаквала.
— Да не си някаква книжна вещица? — присви очи Люси.
— Точно такава съм — разсмях се аз.
— Иска ми се да ти помогна, Даяна, но има камери — макар че няма звук, слава богу. Всичко ставащо тук се записва, а и някой трябва да гледа мониторите всеки път, когато стаята е заета. — Тя поклати глава. — Прекалено рисковано е.
— Ами ако никой не види какво правя?
— Ако извадиш от строя камерата или сложиш дъвка на обектива, каквито опити е имало, охраната ще пристигне на петата секунда — отвърна Люси.
— Нямах намерение да използвам точно дъвка, но нещо такова. — Увих познатото прикриващо заклинание около себе си. Щеше да направи всяка магия почти невидима. После обърнах дясната си ръка и докоснах с палеца си върха на безименния пръст, прищипвайки зелената и жълтата нишка, които се събраха на малък вързоп. Двата цвята се сливаха с неестественото жълто-зелено, която беше добре за дезориентиращи и заблуждаващи заклинания. Смятах да ги завържа в петия възел, тъй като охранителните камери определено представляваха предизвикателство. Образът на петия възел пламна в очакване на дясната ми китка.
— Хубави татуировки — отбеляза Люси, загледана в ръцете ми. — Защо си избрала сиво мастило?
Сиви ли? Магията изпълваше въздуха и ръцете ми бяха покрити с всички цветове на дъгата. Изтърсих първото, което ми хрумна.
— Защото сивото отива на всичко.
— О! Хитро. — Въпреки всичко, тя изглеждаше озадачена.
Върнах се към заклинанието си. Трябваше му малко черно към жълтото и зеленото. Придърпах фините черни нишки около левия палец и ги пъхнах през примката на десния палец и безименния пръст. Резултатът приличаше на мудра, една от позициите на ръцете в йога.
— С възел пет магията върви напред — прошепнах, представяйки си завършената плетка с третото си око. Усуканите жълто-зелена и черна нишка се вързаха в петорен възел.
— Да не би току-що да омагьоса Войнич? — разтревожено попита Люси.
— Разбира се, че не. — След опита ми с омагьосани ръкописи не бих направила с лекота подобно нещо. — Само въздуха около него.
За да й покажа какво имам предвид, преместих ръка над първата страница и я задържах на около пет сантиметра от нея. Благодарение на заклинанието пръстите ми сякаш спряха в долната част на книгата.
— Хм, Даяна? Каквото и да опитваш, не се е получило. Просто докосваш ръба на страницата, както и би трябвало — каза Люси.
— Всъщност, ръката ми е ето тук. — Размърдах пръсти, за да се покажат над горния ръб на книгата. Беше като стария фокус, при който слагат жена в сандък и го разрязват на две. — Опитай. Още не докосвай страницата, просто плъзни ръката си така, че да покрие текста.
Дръпнах ръката си, за да направя място на Люси. Следвайки напътствията ми, тя плъзна ръка между Войнич и заблуждаващото заклинание. Ръката й сякаш спря, когато стигна края на книгата, но при по-добро вглеждане се виждаше, че предмишницата й е станала по-къса. Тя бързо се дръпна, сякаш беше докоснала нагорещен тиган. После се обърна към мен и ме зяпна.
— Ти си вещица. — Люси преглътна и се усмихна. — Ама че облекчение. Винаги съм подозирала, че криеш нещо, и се страхувах, че може да е нещо неприятно или дори незаконно. — Подобно на Крис, тя изобщо не изглеждаше изненадана, че вещици наистина съществуват.
— Ще ми позволиш ли да наруша правилата? — Погледнах към Войнич.
— Само ако ми кажеш какво си научила. Проклетият ръкопис е същинска напаст. Получаваме по десет искания на ден да бъде разгледан и отхвърляме повечето. — Люси се върна на мястото си и зае бдителна позиция. — Само внимавай. Ако някой те види, ще изгубиш библиотечните си права. А не мисля, че би оцеляла, ако ти забранят да посещаваш „Бейнеке“.
Поех дълбоко дъх и се загледах в отворената книга. Ключът към активирането на моята магия бе любопитството. Но ако исках нещо повече от главозамайващ калейдоскоп от лица, трябваше да формулирам внимателно въпрос, преди да поставя длан върху пергамента. Бях по-сигурна от всеки друг път, че книгата съдържа важни сведения за Книгата на живота и липсващите и листа. Имах обаче само един шанс да разбера какви са те.
— Какво е пъхнал Едуард Кели в книгата и какво се е случило с него? — прошепнах аз, преди да погледна надолу и леко да положа длан върху първото фолио на ръкописа.