Тогава станало нещо, което никой не можел да очаква; чумата заплакала от отчаяние. Заедно с нея заплакала и дъщеря й. Никой не би повярвал, че коравосърдечната царица обича толкова силно мъжа си. Съветниците почнали да си говорят тихо. Очевидно, всеки желаел да помогне с нещо, но никой не знаел как.
69. За речта на Великия Дух на Водата и за отговора на царицата-чума
В тоя миг Великият Дух на Водата се приближил до царя и му прошепнал нещо на ухото. Царят рекъл:
— Да чуем, какво иска да ни каже Морският Цар.
Великият Дух на Водата си заел отново местото, па казал:
— Всички ние сме, наистина, огорчени, че не виждаме тук своя някогашен повелител — и то в мига, когато едничката му дъщеря е станала съпруга на оногова, който заема достойно престола на Великия Дявол. Неговата радост не би имала край, ако можеше да види това. Само едно средство знам да се помогне; то е — да се поиска ключът от бившия повелител. Но — за да стане това, трябва да му се върне животът. Това може да стори само оня, у когото се намира дяволският бръмбар. Аз съм сигурен, че някой магьосник между нашите гости го е хванал вече. Всички знаем, срещу каква цена ще отстъпи той бръмбаровата черупка на бившия Велик Дявол; ще поиска безсмъртие. Ще го поиска — и ще го получи. Но дали ние, които сме съветници на Великия Дявол, ще спечелим нещо от това? Бившият ни повелител, Духът на Омразата, ще почне отново да враждува, да подстрекава, да клевети. В нашето голямо царство ще настъпят пак размирици. Не е ли най-добре — да се даде дарът на безсмъртие на оногова, който е сполучил да хване бръмбара, като се поиска от него — в замяна на това — черупката? По право, такъв дар би трябвало да даде Великият Дявол, но тъй се случи, че за пръв път, откак свят светува, наш върховен властелин стана смъртен човек. Никой не може да му оспорва мястото, защото всички признаваме, че го е заел достойно. Най-висок чин след него заема царицата-чума, но не зная, дали Нейно Величество би се съгласила да подари безсмъртие на оногова, който ще ни даде бръмбара.
Всички погледнали към чумата, която бършела сълзите си.
Тя помълчала малко, за да дойде на себе си, па рекла:
— Това, което иска Великият Дух на Водата, е много. Такъв скъп дар до сега не е даван никому — и всеки, който може да го даде, се е заклел да направи това само в краен случай, когато доброто на целия подземен свят изисква това. Мислите ли вие, мои другари — съветници, че мога с пълно право да дам тоя дар на смъртния, който ще ни отстъпи бръмбара? Няма ли да престъпя клетвата си? Не ще ли се каем всички, че сме обещали тоя дар — най-скъп от всички дарове — ако се изправи пред нас някоя проста вещица, или селски врач, или неук знахар? Помнете, че който получи от нас безсмъртие, ще има право да участвува в държавния съвет, от него ще зависи донякъде, как да се управлява подземният свят.
Тогава станал Великият Дух на Земята — дебел, тумбест господин, с кафена кожа и пришки по лицето. Той си веел с ветрило, защото му било много горещо.
— Нейно Величество винаги има право, — рекъл той. — Да видим най-напред, у кого е бръмбарът. Току-тъй безсмъртие не може да се дава на всекиго. Безсмъртието не е диня — на тоя да отрежеш, на оня да отрежеш… Човек се познава по лицето, — за безсмъртие ли е, не е ли. Запитайте най-напред, кой е хванал бръмбара, па ни го доведете — да го видим! Сетне ще решим, що е най-добре да се направи.
70. За лешника, който прави човека безсмъртен и за поздравите на съветниците
Един от придворните — Великият Дух на Въздуха — излязъл веднага да разпита гостите, които продължавали да ядат и пият в пиршеския чертог. Малко след това, се върнал и съобщил, че никой от тях не е дори виждал дяволския бръмбар. Съветниците посрещнали това известие с неприятна изненада.
Но, додето си шушукали отново и се питали, що да правят, царят извадил от чантата сандъчето и го разтворил, па бръкнал, та извадил бръмбара. Всички надали радостни викове, като видели насекомото. Най-много се зарадвала чумата. А младата царица се толкова забравила от радост, че скочила от престола си и се затекла — да види бръмбара от близо. Дори го пипнала с пръст по гърба.
— Как мислите? — рекъл Великият Дух на Водата, след като всички заели отново местата си. — Не заслужава ли безсмъртие онзи, който е хванал бръмбара?
— О, разбира се, заслужава! — извикали съветниците.
— Не ще и дума, заслужава! — рекъл тежко Великият Дух на Земята и си изтървал ветрилото, като се навел да се поклони.