Посетителят се приближи и седна също на първата редица, на шест седалки от дон Диего. И той се прекръсти. Дона погледна косо встрани. Американец… строен… на подобна възраст… аскетично облечен в безукорен кремав костюм.
— Сеньор?
— Дон Диего Естебан?
— Да, аз съм.
— Пол Деверо от Вашингтон. Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете.
— Чувал съм това-онова. Общи приказки, нищо конкретно. Но настоятелни. Слухове за човек, когото наричат Кобрата.
— Глупаво прозвище. Но да си призная, съм му задължен.
— Говорите испански перфектно. Позволете ми един въпрос.
— Разбира се.
— Защо да не наредя да ви убият? Имам стотина мъже навън.
— Аз пък мога да разчитам само на хеликоптерния си пилот. Но мисля, че притежавам нещо, което някога бе ваше и което може би съм в състояние да ви върна. Ако стигнем до споразумение. Което не бих могъл да направя, ако съм мъртъв.
— Зная какво ми направихте, сеньор Кобра. Нанесохте ми сериозни щети. Без да съм ви направил лично нищо лошо. Защо го направихте?
— Защото страната ми поиска това от мен.
— И сега?
— През целия си живот съм служил на двама господари — на Бог и на моята Родина. Бог никога не ме предаде.
— А родината ви го стори?
— Да.
— Защо?
— Защото това повече не е родината, пред която дадох клетва за вярност като младеж. Тя стана корумпирана и користолюбива, слаба, но въпреки това арогантна, посветена на затлъстелите и глупавите. Връзката се прекъсна, предаността изчезна.
— Аз никога не съм се заклевал във вярност пред никоя страна. Дори пред родината си. Защото държавите се управляват от хора и най-често това са най-малко заслужаващите да го правят. И аз имам двама господари — Бог и Богатството. Моето богатство…
— И за второто, дон Диего, вие сте убивали много пъти.
Деверо нямаше никакво съмнение, че под лустрото на благородния външен вид и добрите обноски човекът на няколко крачки от него е психопат и крайно опасен.
— А вие, сеньор Кобра, не сте ли убивали за своята страна? Много пъти?
— Разбира се. Значи може би ние донякъде си приличаме.
Психопатите трябва да чуват комплименти. Деверо знаеше, че сравнението ще поласкае кокаиновия повелител. Сравняването на алчността за пари с патриотизма не може да обиди никого.
— Възможно е да е така, сеньор. Каква част от моята собственост се намира във ваше притежание?
— Около сто и петдесет тона.
— Липсващото количество е три пъти по-голямо.
— По-голямата част от разликата е конфискувана от митници, брегова охрана и така нататък и вече е изгорена. Друга част е на дъното на морето. Последната четвърт е у мен.
— На отговорно пазене?
— Много отговорно и надеждно. А войната срещу вас приключи.
— Хм… това е предателство.
— Нищо не ви убягва, дон Диего.
Дона се замисли за оцелелия кокаин. При увеличено производство в джунглата, сведени до минимум прехващания по море, възможност за възобновяване на транспортирането по въздух… да, той можеше да започне отново. Трябваше му готов продукт, с който да запълни пропастта, да умилостиви вълците и да сложи край на войната. Сто и петдесет тона изглеждаха достатъчни за тази краткосрочна цел.
— А цената ви, сеньор?
— Дойде и моят ред да се пенсионирам. Но далеч оттук. Вила на слънчево място. С моите книги. Официално мъртъв, разбира се. Това не може да е евтино. Един милиард долара, ако обичате.
— Моята собственост се намира на кораб, предполагам?
— Да.
— И ще ми дадете номерата на банковите сметки?
— Естествено. А вие ще ми кажете в кое пристанище искате кораба.
— Разбира се.
— И какъв е отговорът ви, сеньор?
— Мисля, сеньор, че можем да се споразумеем. Ще си тръгнете, без да ви се случи нищо. Уточнете подробностите със секретаря ми отвън. А сега искам да се помоля насаме. Vaya con Dios[24], сеньор.
Пол Деверо стана, прекръсти се и излезе от църквата. След час беше във военновъздушната база в Маламбо, където чакащият го „Груман“ го върна във Вашингтон. В изградения хангар на стотина метра от мястото, където частният самолет рулира и застана на пистата за излитане, операторите на безпилотния самолет, известен като „Мишел“, бяха научили, че до седмица ще прекратят участието си в операцията и ще се върнат в Невада, натоварени с цялото по-съществено оборудване на два тежки С-5.
Кал Декстър нямаше представа къде е началникът му, но не попита. Вършеше каквото му бе възложено и елемент по елемент унищожаваше сложната структура на проекта.