Бяха се срещнали на терасата на едно кафене преди две седмици. И преди го бе виждала там — винаги сам, вечно зачетен в нещо. В деня, когато ледът се бе разчупил, тя бе с група колеги. Всички се шегуваха и се смееха, а той бе на съседната маса. Понеже още бе ранна пролет, терасата бе остъклена. В един момент вратата се отвори, вятърът нахлу и разпиля записките й по пода. Той стана да ги събере. Тя също се наведе и погледите им се срещнаха. И в този момент тя се запита как досега не е забелязала, че е убийствено симпатичен!
— Гоя — каза той. Тя си помисли, че й се представя. После забеляза, че гледа един от листовете, репродукция на маслено платно. — „Деца берат плодове“ — продължи той. — Гоя. Да не следвате изобразително изкуство?
Тя кимна. После й се стори съвсем естествено да я придружи до дома й и по пътя да говорят за Зубарбан, Веласкес, Гоя. Още по-естествено изглеждаше, когато той нежно целуна измръзналите й от вятъра устни. Тя едва не си изпусна секретния ключ.
— Доминго — каза той. Сега вече й казваше името си. — Доминго де Вега,
— Летиция — отговори тя. — Летиция Аренал.
— Госпожице Аренал — почти прошепна той. — Мисля да ви поканя на вечеря. Безсмислено е да се съпротивлявате. Вече знам къде живеете. Ако ми откажете, просто ще се свия като куче на кълбо пред вратата ви и ще умра.
— Не бива да го правите, сеньор де Вега. И за да го предотвратя, ще приема поканата ви.
Той я заведе в стар ресторант, където сигурно бяха сервирали храна, когато конквистадорите са идвали тук от именията си в пустошта на Естремадура, за да измолят от краля да ги прати да откриват Новия свят.
Разказа й, че е от Пуерто Рико, че е млад дипломат в ООН и че е решил един ден да стане посланик. Че бил взел три месеца творчески отпуск — със съгласието на шефа на мисията, — за да научи повече за своята истинска любов: испанската класическа школа в изобразителното изкуство в музея „Прадо“, Мадрид.
И това вече направи съвсем естествено да го приеме в леглото си и да се люби с мъж, когото практически не познаваше, макар до този момент да бе познавала по този начин само трима мъже.
Кал Декстър бе корав мъж, но имаше и съвест, така че вероятно би му се сторило прекалено да използва професионален жиголо. Но Кобрата нямаше подобни скрупули. За него нещата опираха до това дали печелиш, или губиш — а да губиш бе просто непоносимо.
Кобрата изпитваше възхищение и страхопочитание към коравосърдечния шпионин Маркус Волф[11], години наред оглавявал източногерманската шпионска мрежа, която била неуловима за западногерманския контрашпионаж. Волф обичал да използва „медения капан“, но го правел по обратен на нормалния начин.
Нормалният начин бил лековерни западняци с високо положение в обществото да се оплетат с изумително красиви момичета на повикване, да ги снимат в компрометиращи ситуации и впоследствие да ги изнудват със снимките. Волф използвал красиви съблазнители, но не за гей дипломати (макар да не би се погнусил да прави и това), а за отрудените, забравени от любовта стари моми, често вземани за секретарки от високопоставени западногерманци.
Фактът, че когато били разкривани като върховни наивнички и когато научавали за неизчислимите щети, нанесени от изнасянето на секретни документи и предаването им на техните любовници, те свършвали живота си в бедност и немилост, ако не и зад решетките, изобщо не притеснявал Маркус Волф. Той играел Голямата игра, за да печели — и печелел.
Дори след колапса на Източна Германия съдът в Западна Германия трябвало да оправдае Волф, понеже той не бил предал своята страна. Така че докато други шпиони свършили в затвора, той се наслаждавал безметежно на пенсията си, докато не починал от старост. В деня, в който научи тази новина, Пол Деверо свали наум шапка пред него и каза пак наум молитва в памет на заклетия атеист Волар. Така че не бе имал никакви угризения да прати в Мадрид красивия жиголо Доминго де Вега.
Хуан Кортес се измъкваше от прегръдката на съня на бавни стъпки и когато отвори очи, през първите няколко секунди мислеше, че е попаднал в рая. В действителност се намираше в стая, каквато не бе виждал никога. Беше голяма — също като двойното легло, в което лежеше, — стените бяха в пастелен цвят, а щорите спуснати, макар да се виждаше, че навън грее слънце. Всъщност беше във ВИП апартамента на офицерския клуб към ВВБ „Хоумстед“ във Флорида.
11
Маркус Йоханес Волф (Миша) (1923–2006) — ръководител на Главното разузнавателно управление на ГДР (Външно разузнаване на Щази) — Б. пр.