Грешка. Подслушваха го. Всяка негова дума бе чута във ван на километър от мястото. Телефонът на един от мъжете край масата иззвъня и той изслуша онова, което му казаха. На излизане от тоалетната Милк бе арестуван.
Когато го въведоха в стаята за разпит, той избухна в гневен протест. Никой не спомена нищо за банковата сметка на Голям Кайман. Декстър беше обяснил, че това ще разкрие информатора им в Колумбия. Само че по този начин Милк имаше отлична защита. Можеше да пледира, че „всички правим грешки“. Щеше да е много трудно да се докаже, че прави това от две години. Един добър адвокат щеше да го извади под гаранция още същия ден и без проблем щеше да го оневини по време на процеса, ако изобщо се стигнеше до процес. Думите по време на подслушания разговор бяха кодирани — невинно споменаване, че ще закъснее с прибирането у дома. Вярно, набраният номер не беше на жена му, а до мобилен телефон, който бе за еднократно използване и сигурно вече не съществуваше. Но кой не е набирал грешен номер?
Главен инспектор Циглер, който освен митническата си кариера имаше и диплома на правист, добре съзнаваше слабостите в тяхното положение. Но искаше да спре влизането на тези два тона кокаин в Германия и бе успял.
Албанецът, твърд като стомана, не казваше нито дума, освен да повтаря, че е прост шофьор. Дюселдорфската полиция провеждаше обиск на склада за кафе, където обучените кучета изпаднаха в истерия от миризмата на кокаин, която бяха тренирани да отличават от тази на кафето, често използвано за маскиране.
И в този момент Циглер, който бе първокласен полицай, реши да импровизира. Милк едва ли говореше албански. Кой, по дяволите, говори албански освен самите албанци? Така че той накара Милк да седне зад огледално стъкло, но с включен звук от стаята за разпити, за да вижда и чува разпита на албанския шофьор.
Преводачът от албански задаваше на шофьора въпросите на германския полицай и превеждаше отговорите му. Въпросите бяха предсказуеми, Милк ги разбираше, те бяха на неговия език, но трябваше да разчита на преводача за отговорите. Макар албанецът в действителност да твърдеше, че е невинен, онова, което се чуваше през високоговорителите зад огледалото, бе изчерпателно признание, че ако шофьорът някога попадне в затруднение на хамбургското пристанище, трябвало да се обади някой си оберинспектор Еберхарт Милк, който щял да уреди всичко и да го изпрати по пътя му без оглед на товара.
Това пречупи вече разтърсения Милк. Пълните му самопризнания отнеха два дни и създадоха работа на цял екип стенографи.
„Дамата на Орион“ се намираше в Карибския басейн южно от Ямайка и източно от Никарагуа. Внезапно капитанът й, облечен в безукорно изгладената си бяла тропическа униформа, видя от мостика нещо, което го накара да примигне невярващо.
Бързо провери радара. От хоризонт до хоризонт нямаше никакъв кораб. Но хеликоптерът определено си беше хеликоптер. И се носеше право срещу тях, ниско над синята вода.
Капитанът отлично знаеше какво пренася, защото само преди трийсет часа беше помагал да го натоварят. В душата му се размърда змиорката на страха. Хеликоптерът беше малък и на пръв поглед само за наблюдение, но когато мина покрай левия им борд и бързо зави, за да ги ескортира, капитанът ясно прочете думите US Navy[17] на носа му и веднага изтича в каюткомопанията, за да уведоми собственика.
Бързо се качиха на мостика. Плейбоят Нелсън Бианко беше с хавайска риза на цветя, широки шорти и бос. Черните му кичури както обикновено бяха идеално боядисани и напръскани с лак, а зъбите му стискаха любимата му „Кохиба“. Необичайно за него и само заради естеството на каргото от Колумбия на борда му нямаше поне 5–6 красиви момичета.
„Литъл Бърд“ се изравни с яхтата, ниско над океана, и двамата видяха в отвора на вратата пристегнат с ремъци „тюлен“ с черна униформа. Държеше карабина М-14, насочена право към тях. От малкия хеликоптер избумтя оглушително:
— „Дамата на Орион“, „Дамата на Орион“, тук е военноморската служба на Съединените щати. Моля, изгасете двигателите. Качваме се на борда.
Бианко не можеше да разбере как смятат да го направят. Вярно, че на кърмата имаше хеликоптерна площадка, но на нея беше собственият му покрит с платнище „Сикорски“. В този момент капитанът го побутна с рамо и му кимна напред. Там във водата се виждаха три черни точки — едната по-голяма, другите две по-малки. Приближаваха се.
— Пълен напред — отсече Бианко. — Пълен напред!
Реакцията му бе глупава и капитанът веднага го разбра.
— Шефе, не можем да им избягаме. Опитаме ли, само ще се издадем.