Боб Бърджис и някои от военните от Пентагона вече бяха там. Всички изглеждаха така, сякаш не са спали цяла нощ. Мери Пат Фоли също се намираше тук. Арни ван Дам седеше в залата, но командващият Тихоокеанския флот, вицепрезидентът и държавният секретар, които се намираха извън града, присъстваха чрез телеконферентна връзка, въпреки че до стените на залата стояха прави мъже и жени от службите им.
— Боб — каза Райън. — Какви са последните новини?
— Филипинците казват, че на потъналия кораб е имало двадесет и шестима моряци. Вадят ги живи от водата, но ще има смъртни случаи. В района има и други филипински бойни кораби, но срещу тях има много повече оръжие и вероятно няма да се бият с китайците.
— И на филипинска земя има китайски войници, така ли?
— Да, сър. Наблюдаваме със спътник и събираме изображения. Инженерният батальон вече укрепва позициите.
— За какво им са плитчините? Имат ли някаква военна цел там, или всичко е заради правото на риболов?
Мери Пат Фоли отговори:
— Така засилват присъствието си в Южнокитайско море. И проверяват реакцията, господин президент.
— Моята реакция ли?
— Да.
Президентът Райън се замисли за момент. После каза:
— Трябва да изпратим незабавно послание, да ги известим, че няма да кършим ръце, докато гледаме какво правят.
Скот Адлър се обади от монитора в другия край на залата:
— А онази подводница, която преди седмици отиде в залива Субик. Китайците ще кажат, че това е провокация, която е свързана с нас.
Джак отговори:
— Изобщо не вярвам, че ние сме хората, които предизвикват нещо в случая. Китайците ще си измислят мотиви, освен ако не открием директна стрелба по тях.
Адлър се намеси:
— Но ние не искаме да падаме в този капан и да им даваме повод да разпалят нещата.
— Разбрах, Скот, но липсата на отговор също е довод. Така излиза сякаш одобряваме напълно действията им. Аз не одобрявам действията им.
Райън погледна към Бърджис.
— Предложения, Боб?
Боб се обърна към адмирал Йоргенсен на монитора:
— Адмирале, какви активи сме готови да придвижим бързо в района? Имаме ли нещо, с което да покажем, че сме сериозни?
— „Роналд Рейгън” е в Източнокитайско море, на път към Девета ударна група самолетоносачи. Още днес можем да го изпратим на запад заедно с целия му ескорт. Ще стигне брега на Тайван към края на седмицата.
— Препоръчвам да не го правим — каза Адлър.
Арни ван Дам го подкрепи:
— Аз също. В пресата ви критикуват, че настройвате срещу нас хората, на които дължим външния си дълг.
Райън реагира гневно:
— Ако американците желаят да се подчиняват на китайците, ще трябва да си намерят друг ръководител.
Джак прокара пръсти през сивата си коса и се успокои. След това каза:
— Няма да започваме война заради плитчините там. Китайците го знаят. Те ще очакват да преместим самолетоносачи близо до съюзниците си. И преди сме го правили. Направете го, адмирале. И се погрижете групата самолетоносачи да има всичко необходимо.
Йоргенсен кимна, а Бърджис се обърна към друг офицер от Военноморските сили и се заговори с него.
Джак каза:
— Това не е краят на играта. Батальонът, който завзема плитчините, е само една малка крачка. Ние защитаваме Тайван, протягаме ръка към приятелите си в Южнокитайско море и изтъкваме за Китай, че няма да бездействаме. Искам информация за намеренията и възможностите им.
Мъжете и жените в Ситуационната зала получиха указанията си. Предстоеше им дълъг ден.
Валентин Коваленко харесваше Брюксел през есента. Прекарал беше известно време тук като служител на СВР и градът му се струваше красив и космополитен така, както Лондон не можеше да стане, а Москва не можеше дори да си представи.
Когато Центъра му нареди да иде в Брюксел, той се зарадва, но операцията не му позволяваше да се наслади на града.
В този момент се намираше на задната седалка на горещ микробус, пълен с шифровъчно оборудване, загледан през задния прозорец в заможните клиенти, които влизаха в скъп италиански ресторант или излизаха от него.
Опита да мисли за мисията, но не можеше да не си припомни не съвсем далечното минало, когато и той би влязъл в този ресторант за порция лазаня с чаша кианти и би накарал някой друг да седи в микробуса.
Коваленко не пиеше много. Баща му, както мнозина от онова поколение, пиеше водка на световно ниво, но Валентин предпочиташе чаша добро вино с вечерята или по някой и друг аперитив или дижестив. Но след престоя си в московския затвор и заради натиска на тайнствения си работодател имаше навик да оставя по няколко бири в хладилника или бутилка червено вино, което му помагаше да заспива вечер.