След това програмата се представи за този телефон и се зареди в обезопасената мрежа на натовската Агенция за комуникация и информация.
Макс и Валентин не трябваше да проникват в мрежата, а само да проверят достъпа. От тях се изискваше само да се върнат в тайната квартира и да изпратят на Центъра информация по електронната поща за криптирането на телефона на дипломата. Германецът трябваше да си тръгне веднага, а Валентин щеше да остане ден-два, за да разкара микробуса и да почисти къщата, след което и той трябваше да се махне от Брюксел.
Макар и лесна, работата не съдържаше нищо ново. Вече един месец Коваленко считаше, че му възлагат задачи като за дете.
Засега щеше да чака, но смяташе скоро да избяга. Да зареже Центъра и организацията му.
Знаеше със сигурност, че в СВР все още има приятели. Ще се обърне към някое посолство в Европа и те ще му помогнат. Знаеше, че не трябва да се връща в Русия. Там правителството може да го „изчезне” без проблеми, но Валентин възнамеряваше да потърси някой стар приятел на назначение в чужбина и да започне подготовка за връщането си.
Но такова пътуване и чакане изискваха пари и Валентин трябваше да работи за Центъра, докато стане готов да предприеме своя ход.
Не го тревожеше предупреждението на руския мафиот, че Центъра ще го убие. Да, Центъра го измъкна от неприятния затвор „Матроская тишина”, но Коваленко смяташе, че ако стои извън Русия, ще е в относителна безопасност от тези разбойници.
В края на краищата, Центъра беше организация от хакери и специалисти по наблюдение с технически средства. Не убийци.
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТИРИ
Капитан Брандън (Траш) Уайт вдигна очи от приборите, погледна навън през кабината, но освен черната нощ и капките дъжд, които се стрелкаха в светлините на самолета му, не виждаше нищо.
Някъде там, напред и малко наляво, на няколкостотин метра под него, малък като пощенска марка самолетоносач се люлееше нагоре-надолу в развълнуваното море. Приближаваше се към него със скорост от сто и петдесет мили в час, но ветровете на тази височина го забавяха, ускоряваха или отклоняваха наляво и надясно.
Но след няколко минути с Божията помощ щеше да кацне на онази подскачаща пощенска марка.
Извършваше кацане от тип „трети” — нощно, което изискваше „да лети според стрелките”, които автоматичната система за приземяване на самолетоносач показваше на дисплея пред него. Той се стараеше да държи кораба в средата на дисплея, което беше лесно, но му предстоеше да измине последните двеста метра, като премине от радарно управление към управление по сигнали от палубата, и почти му се искаше да се наложи да излети за нова обиколка в тази лайняна тъмнина, за да се овладее.
Казаха му, че вятърът е „надолу по ъгъла” на нивото на палубата, което значеше, че духа от носа към кърмата, което щеше да му помогне леко на по-малка височина, но тук, горе, се подмяташе натам-насам и ръцете му се изпотяваха в ръкавиците от опитите да остава на линията.
И все пак тук се намираше в безопасност, а долу, на палубата, нещата изглеждаха особено рисковани.
Траш страстно мразеше да каца на самолетоносач, а нощното кацане на самолетоносач ненавиждаше сто пъти повече. А ужасното време и разгневеното море, прибавени към уравнението, гарантираха, че за Уайт тази вечер е адски лайняна.
Забеляза кораба. Долу, отвъд дигиталната информация на дисплея, видя малка редица зелени светлини с жълта зона в средата. Това представляваше оптичната система за кацане, която ставаше все по-ярка и голяма.
След миг по радиото се чу глас, достатъчно силен, за да надделее над шума от собственото му дишане.
— Четири нула осем, три четвърти миля. Обади се.
Траш натисна бутона на разговорната уредба.
— Четири нула осем. Хорнет на пет точка девет.
С равен и успокояващ глас насочвачът отговори:
— Разбрано. Наредил си се вляво. Не се изкачвай.
Лявата длан на Траш дръпна лоста за газта съвсем малко назад, а дясната бутна лоста за управление на самолета леко надясно.
„Самолети на Морската пехота на самолетоносач. Защо? „— питаше се Траш. Разбира се, той знаеше отговора. Казваха му интегриране на носачите. Морските пехотинци вече двадесет години излитаха от самолетоносачи в резултат на умната идея на някой офицер, заседнал неподвижно зад бюрото си. Това отразяваше идеята, че всичко, което могат онези от морската авиация, трябва да го могат и летците от Морската пехота.
„Е, както и да е. „
Според Траш Уайт това, че Морската пехота го може, не значеше, че трябва да го прави. Морската пехота трябваше да излита от равни писти в джунглата или в пустинята. Пилотите трябваше да спят в палатки с камуфлажна мрежа заедно с други морски пехотинци, да газят кал, докато стигнат до самолетите си, и след това да излитат и да оказват подкрепа в боя на своите колеги от Морската пехота.