— Мога да изпратя съобщение до един приятел в Гуанджоу, който е малко по в час с киберпрестъпността във финансовите среди. То ще е като да търсим игла в купа сено, но не пречи да питаме дали е чувал псевдонима.
Докато пишеше, Адам запита:
— Какъв е псевдонимът?
Гавин и Джак се спогледаха. Със заговорническа усмивка, която сякаш казваше „Я да му пръснем мозъка сега”, Райън кимна на Гавин.
Биъри каза:
— Псевдонимът е ФастБайт двадесет и две.
Яо спря да пише. Раменете му се вдървиха. Бавно се обърна към тримата си гости.
— Шегувате се.
Чавес се присъедини към играта на колегите си и запита:
— Познавате ли го?
Яо ги гледаше иззад бюрото си. Райън усещаше, че агентът на ЦРУ започва да изпитва леки подозрения, но в погледа му се четеше вълнение. Съвзе се малко и отговори:
— Да. Знам го. Той е… той е от интерес по друг случай, в който… в който участвам като странично лице.
Джак потисна усмивката си. Харесваше този човек, който се оказа адски хитър и който очевидно се скапваше от работа тук сам. Приятно му беше да гледа как Яо се чуди как да намери подходящите думи, за да скрие вълнението си, че може накрая да получи малко повече информация за целта, която до момента, изглежда, се виждаше само на неговия радар.
— Е, в такъв случай може би ще успеем да работим заедно и да комбинираме усилията си — каза Чавес. — Както чухте от Джак, ние желаем да вложим пари в тази операция и да видим дали можем да го намерим.
Яо отговори:
— Намирането е безплатно. Той работи в офис в Компютърния център в квартал Монкок в Каулун.
— Ти виждал ли си го? Лично?
— Да. Но ситуацията е комплицирана.
— Как така? — запита Динг.
Яо се поколеба няколко секунди. Накрая запита:
— Вие къде сте отседнали?
Джак отговори:
— Точно срещу пристанището, в хотел „Пенинсюла”.
— Искате ли да пийнем там довечера? Можем да поговорим повече и дори да измислим някакъв план.
Чавес отговори от името на групата:
— В осем става ли?
ТРИДЕСЕТ И ШЕСТ
Мелани Крафт седеше на дивана в хола на своя фургон апартамент на улица „Принцес” в стария град Александрия. Обикновено по това време, седем вечерта, тя се намираше при Джак или работеше до късно, но тази вечер Джак го нямаше и тя искаше да поседи на дивана в тъмното, да гледа телевизия и да мисли за нещо различно от проблемите си.
Превключваше каналите, реши да не гледа „Дискавъри” за Близкия изток, както и „Хистори Чанъл” за живота и кариерата на президента Джак Райън. Обикновено и двете предавания биха я заинтригували, но точно сега искаше да вегетира.
Реши да гледа предаване за дивите животни в Аляска. Убедена беше, че то ще задържи вниманието й и ще й помогне да не мисли за всичко, което се случваше сега.
Мобилният й телефон в другия край на масичката за кафе пред нея избръмча. Тя погледна към екрана с надеждата, че обаждането ще е от Джак. Не беше той. Мелани не позна номера, но видя, че кодът е от Вашингтон.
— Ало?
— Хей, момиче. Какво правиш?
Обаждаше се Дарън Липтън. Тази вечер изобщо не й се искаше да разговаря с него.
Покашля се, за да прочисти гърлото си, и каза с делови тон:
— С какво мога да съм ви полезна, специален агент Липтън?
— Старши специален агент, но нищо.
Изглежда Липтън беше в добро настроение, дори закачливо. Мелани веднага реши, че той навярно е пиян.
— Старши специален агент — поправи се тя.
— Слушай, трябва да се видим за бърз разговор. Ще отнеме само петнадесет минути.
Мелани знаеше, че не може да откаже. Но не беше готова и да се съгласи. Не искаше Липтън да си мисли, че тя е неговото кученце или лична собственост, която ще дотича при всяко повикване. Въпреки че се чувстваше точно по този начин след разкритието, че агентът държи цялото й бъдеще в ръцете си.
Тя отговори:
— За какво става дума?
— Ще го обсъдим утре. Какво ще кажеш за чаша кафе? Седем и половина сутринта. Аз ще дойда при теб. Какво ще кажеш за „Старбъкс” на улица „Кинг”?
— Добре — отвърна Мелани и затвори телефона, след което се върна към предаването, в което показваха как мечки гризли ловят сьомга, но в главата й се въртяха тревожни мисли.
Мелани и Липтън седнаха на маса на открито в прохладното и ветровито есенно утро. Вятърът развяваше косата около лицето й, докато тя пиеше кафето си. Липтън седеше с разкопчан черен шлифер, под който се виждаше тъмносин костюм, и носеше слънчеви очила въпреки облачното небе.