— Няма начин този да работи за китайците, нали? — запита Райън.
Яо поклати глава.
— Фактът, че е тук, в Хонконг, а не в Китай, и че се движи под протекцията на триадите са два големи довода срещу теорията, че хлапето бачка за Китайската народна република.
Райън не можеше да не се съгласи с това логично заключение на Яо.
След като приключиха темата, Яо довърши бирата си.
— Добре, момчета. Можем да поемем Джа, когато излезе от Компютърния център утре вечерта. Ние тримата може пък да успеем и да заснемем и някой от контактите му.
Всички се съгласиха с това.
— Но преди това — каза Адам — е добре да се разходим из града като суха тренировка, за да видим как ще работим заедно. Искате ли да се срещнем по-рано, за да се поупражним в следенето за час-два?
— Добра идея — каза Динг, след което пресуши бирата си и поиска сметката.
Когато мъжете се насочиха към изхода на ресторанта, един млад американец, който вечеряше с привлекателна жена, стана и бързо изтича към Джак. Динг застана между него и Райън и вдигна ръка, за да го спре.
Мъжът каза прекалено силно:
— Младши?
— Да?
— Голям почитател съм на баща ви! Радвам се да ви видя! Много сте пораснали.
— Благодаря — усмихна се учтиво Джак. Не познаваше мъжа, но имаше известен баща, това означаваше, че някои хора познават и него.
Мъжът се усмихваше, но дребният и жилав латиноамериканец, който го гледаше злобно, поохлади радостта му.
Джак се ръкува с мъжа. Очакваше да му поиска автограф или да се снима с него, но усещаше охлаждащия ефект на Чавес.
Яо, Райън, Чавес и Биъри тръгнаха през фоайето.
— Басирам се, че това омръзва доста — каза Адам на Джак.
Райън се засмя.
— Да те познават ли? Не е голям проблем. Преди ме забелязваха десет пъти повече.
Гавин каза:
— В офиса онзи ден дойде един доставчик, който не знаеше, че Райън работи за нас. Когато ги запознах, имах чувството, че онзи ще се насере от вълнение. Трябва да е голям почитател на бащата на Джак.
Всички се разсмяха. Екипът от Колежа пожела на Адам приятна вечер и китаецът излезе навън, за да се качи на ферибота през пристанището и да се прибере в апартамента си.
ТРИДЕСЕТ И СЕДЕМ
Мелани Крафт седеше в ресторант за бързо хранене на улица „Маклийн”, на две преки от службата си в „Либърти Кросинг”, и чоплеше салатата. Нямаше голям апетит след разговора със специален агент Липтън сутринта. Притесняваше се, че във всеки момент може да дойдат агенти на ФБР с колите си и да я арестуват, и дори се усети, че поглежда често през прозореца, когато отвън спре кола.
За пореден път се замисли дали да не разкаже на Джак какво става. Знаеше, че това ще унищожи доверието му в нея, и с право може никога вече да не й проговори, но пък ако обясни ситуацията, цялата ситуация, може би той ще я разбере достатъчно, че да не я мрази цял живот. В края на краищата тя почти не беше го шпионирала от името на ФБР. Всъщност, ако се изключат няколко телефонни обаждания за пътуванията зад граница, Липтън имаше право, че като агент тя е безполезна.
Телефонът звънна и тя отговори, без да погледне кой я търси:
— Ало?
— Хей, скъпа — каза Липтън. — Добре. Това, което искаш, ще го получиш. Ела и ще те срещна с шефа си, специален агент Пакард.
— Да дойда ли? Къде да дойда?
— В „Джей Едгар”. Къде иначе?
В сградата „Джей Едгар Хувър” на авеню „Пенсилвания” се намираше централата на ФБР.
Мелани се сепна. Не искаше да я виждат да влиза там.
— Може ли да се видим на друго място?
— Сладурано, да не мислиш, че шефът, Пакард, си няма друга работа и че само мисли как да иде до Маклийн?
— Ще се освободя този следобед и ще дойда във Вашингтон. Още сега. Само кажи къде. Стига да не е в сградата „Хувър”.
Липтън въздъхна продължително и каза:
— Ще ти се обадя.
След един час Мелани влезе в същия подземен гараж, в който преди това се беше срещнала с Липтън. Но сега той се оказа претъпкан с коли.
Двамата мъже стояха до черен автомобил „Шевролет” с правителствени регистрационни номера.
Пакард се оказа с няколко години по-млад от Липтън въпреки напълно сивата си коса. Подаде на Мелани значката си, която тя огледа набързо, за да потвърди името и званието му, а след това й подаде всички документи, които Липтън беше й показал сутринта.
Пакард каза:
— От вас, госпожице Крафт, искаме нещо съвсем просто. Да поставите софтуер за следене на телефона на господин Райън, без той да знае за това, и после да не правите нищо. Не ви казвам, че няма отново да потърсим услугите ви, но няма да искаме от вас да ни информирате за местонахождението му.