— Добре — призна Джак.
Динг и Джак излязоха от микробуса и тръгнаха в южна посока. Яо поддържаше връзка с тях, когато двамата се насочиха встрани от претъпканата пешеходна улица. Чавес си избра една жена, която да преследва, и изостана доста назад от нея, докато тя зяпаше витрините по улицата.
Райън успя да си проправи път през гъстия пешеходен трафик и я изпревари, от другата страна на осеяната с дървета улица. Застана в магазин за дрехи, за да наблюдава жената, докато преминава отвън.
— Райън гледа — съобщи той.
— Ясно — отвърна Чавес. — Изглежда, тя иска да продължи на юг. Аз ще застана в далечния край на улицата и ще тръгна към следващата точка за връзка.
Гласът на Яо прозвуча в слушалките им:
— Динг, това ще е пресечката с „Остин Роуд”. Там има магазин „Севън Илевън”. Можеш да влезеш в него и да наблюдаваш оттам обекта, когато завие на ъгъла.
— Ясно.
Яо следеше двамата мъже от картата на своя таблет. Няколко пъти мести колата, за да е в позиция да поеме следенето на жената, ако тя се качи в някой автомобил.
Продължиха така около час. Нищо неподозиращата жена пазаруваше, спря за кафе, поговори по телефона и накрая се върна в стаята си на петия етаж на хотел „Холидей Ин”, без изобщо да забележи екипа от трима души, които я следяха постоянно.
Адам остана впечатлен от уменията на американския бизнесмен. Разбира се, не се изненада, че Доминго Чавес има такива умения, но определено Райън му се стори подозрително добър като за аналитик във фирма за финансово управление и търговия с валута.
Хлапето на президента на САЩ знаеше как да работи на крак, без да го забележат.
Всички се върнаха при колата, паркирана в подземен гараж до станцията на метрото на „Джордан Роуд”.
Яо разказа какви са впечатленията му и обясни какво ще става тази вечер:
— Триадите провеждат контранаблюдение и затова трябва да сме малко по-далеч от това, което ни се размина днес.
Чавес и Джак се съгласиха с него, но Яо усещаше, че Райън не е доволен.
— Джак, притеснява ли те нещо?
— Единственият ми проблем е, че няколко пъти ме разпознаха. Ако прибавим и онзи в хотела снощи, се получават три пъти за около осемнадесет часа. У дома почти никога не ме разпознават.
Адам се засмя.
— Хонконг е невероятно претъпкан и е световен финансов център. Освен това тук връзката със Запада е силна. Всеки знае кой е баща ти. Доста знаят и ти кой си.
— Не мога да направя много по въпроса.
Адам отговори:
— Не е точно така. Ако искаш хората да спрат да те забелязват, има достатъчно лесно решение.
— Оставям се в твоите ръце.
Яо бръкна в раницата си и извади хартиена маска за лице с ластик, който се слагаше зад ушите.
Джак беше видял стотици хора, които ходеха по улиците на Каулун с такива маски. Птичият грип и вирусът SARS бяха ударили Хонконг здраво, макар че това не изненадваше никого предвид гъстото население. Много хора, особено онези с отслабнала имунна система, не поемаха никакви рискове и носеха маски, за да филтрират въздуха, който дишат.
Адам сложи синята хартиена маска на лицето на Райън. След това бръкна отново в раницата и извади черна бейзболна шапка. Сложи я на главата на Райън. Отстъпи крачка назад и погледна творението си.
— Малко си висок, за да минеш за местен, но огледай се — в наши дни има доста високи китайци, а и тук все още живее многобройно британско население. Така нагласен, ще се смесиш прекрасно.
Джак не мечтаеше особено за маска върху лицето, особено в задушаващата жега и влага на Хонконг. Но разбираше, че ако го разпознаят в неподходящ момент, когато е навън и следи жертвата си, може да има бедствени резултати.
— Е, май намалихме проблемите с един — каза той на Яо.
— Точно така. Това ще помогне за западняците, но за повечето хора тук си оставаш гвейло.
— Гвейло?
— Извинявай. Чуждестранен дявол.
— Това е много безчувствено.
Адам кимна.
— Така е. Добре ще е да запомниш, че китайците са горделиви хора. Те се смятат за подобри от останалите раси. Като цяло не са от приемащите общества.
— Аз не възнамерявам да си купувам къща тук. Само да следя Джа.
Адам се разсмя.
— Хайде да се връщаме към Компютърния център в Монкок. Джа си тръгва от работа след около час.
ТРИДЕСЕТ И ОСЕМ
В осем и тридесет вечерта Джа Шухай излезе от страничния изход на Компютърния център в Монкок с охрана от четирима души. Чавес го наблюдаваше — намираше се нагоре по улицата, в кафенето на магазина „Севън Илевън”, където затопляше замразени пелмени на микровълнова печка. Понечи да се извърне, за да каже на Райън и Яо, че птичката е излетяла от гнездото, но внезапно Джа спря и се обърна на пети, сякаш някой го е повикал. Отиде с антуража си обратно до входа на сградата, където застана мирно като ефрейтор. Чавес забеляза един мъж в края на кръга, очертан от уличната лампа. Джа говореше с този мъж с очевидна почит. Динг разбра, че това е важна среща, и затова пое риска да наруши прикритието си в магазина, извади големия фотоапарат „Никон” с мощен обектив от раницата си и направи снимка на мъжете на петдесет метра от него. Бързо се обърна и отиде в задната част на магазина, където прегледа снимката на екрана на апарата. Качеството й се оказа средно. Можеше да различи Джа донякъде, както и един от охранителите, който стоеше с лице към магазина, но чертите на мъжа в тъмното не се виждаха добре.