— Отиваме — отвърна Динг и изключи конферентната връзка, след което изтича надолу към входа на метрото, за да посрещне Джак.
Докато Чавес и Райън се возеха в дългия вагон на метрото, Джак също изключи конферентната връзка с Адам и се наведе към ухото на шефа си:
— Ако онези ченгета наближат твърде много, Джа ще избяга. И тогава няма да научим нищо за Центъра и за Истанбулския диск.
Чавес мислеше за същото.
— Да.
Но не беше мислил за онова, което Райън каза след това:
— Трябва да го отвлечем.
— Как? Той има значителна охрана.
— Можем да се справим — обяви Райън. — Ще нагласим нещо бързо и гадно. Виж колко голям е залогът. Ако ФастБайт двадесет и две е извършил отвличането на безпилотните самолети, значи има кръв по ръцете си. Не ми е проблем да очистя няколко от пазачите му.
— Е, а после какво? Завеждаме ФастБайт в хотела и го разпитваме, като му предлагаме удобствата на румсървиса, така ли?
— Не, разбира се. Пращаме го с нашия самолет.
Динг поклати глава.
— Засега трябва да стоим с Адам Яо. Ако възникне добра възможност, ще помислим за залавяне, но в момента е най-добре да окажем подкрепа на Адам, който се оправя добре тук.
Джак въздъхна. Разбираше, но се тревожеше, че ще изпуснат възможността да отвлекат ФастБайт и да разберат за кого работи.
ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТ
Двамата оператори от Колежа излязоха от метрото на станция „Уанчай”, като през това време Адам беше проследил таксито с петимата мъже до стриптийз клуб на име „Стайлиш” на улица „Джафи Роуд” на няколко преки от тях. Яо предупреди двамата мъже от „Хендли Асошиейтс”, че барът е известно място, в което се отбиват хората от „14К”, и че сред тълпите самотни бизнесмени и филипинките сервитьорки и стриптийзьорки ще има и тежковъоръжени и тежко пиещи мафиоти от триадата.
Джак и Динг подозираха, че тяхното разбиране за „тежковъоръжен” се различава от това на Адам Яо, но пък не носеха никакво оръжие и затова решиха да внимават и да не правят нищо, с което да разгневят местните в заведението.
Джак и Динг намериха входа на клуба, който представляваше тесен и тъмен проход от двупосочната улица към висок занемарен жилищен блок на една пряка от „Локхарт Роуд” и от по-приятния и отворен към туристите район на квартала Уанчай. Райън свали хартиената си маска и влезе първи, като подмина един отегчен на вид въдворител на реда и слезе по тясно стълбище, осветено само от коледни лампички по тавана. Стълбището водеше два етажа надолу, където Джак откри, че нощният клуб представлява голямо мазе с висок таван. От дясната му страна имаше дълъг бар край стената, а отпред се намираше основната зона с маси и осветление от свещи. В далечния край се виждаше подиум от прозрачни пластмасови плочки над крещящо жълто осветление, което озаряваше цялото помещение в странен златист цвят. Над него се въртеше дискотопка, която хвърляше хиляди бели светлинки върху тълпата.
Близо до ъглите на подиума имаше четири пилона за стриптийзьорки.
Заведението, изглежда, работеше с двадесет процента от капацитета си и определено мъжката аудитория седеше около масите, в сепаретата до стените и на бара. Някои разговаряха с отегчените на вид танцьорки, които се разхождаха между тях. Джак забеляза Джа и неговата група от четирима пазачи, които седяха в голямо сепаре в далечния ъгъл, вдясно от сцената от другата страна на входа към тъмния коридор, който извеждаше към задната страна на клуба. Джак реши, че там вероятно има тоалетни, но не искаше да минава близо до Джа просто за да разгледа разположението по-добре. Забеляза едно спираловидно стълбище от лявата си страна и като се изкачи по него, се озова на малък междинен етаж над бара. Тук няколко бизнесмени седяха на групи и гледаха към жалкото изпълнение долу. Горе му харесваше, защото можеше да наблюдава Джа от тъмните и дълбоки сепарета, без да се набива на очи. Седна сам и поръча една бира на сервитьорката, която мина след няколко минути.
След малко на сцената се качиха две млади танцьорки от Филипините и се заеха да изпълняват добре отработен съблазнителен танц с шумна, бумтяща техномузика с азиатски ритми.
Джа и охраната му останаха в сепарето си отляво на стриптийзьорките. Джак забеляза, че младият мъж се интересува повече от джобния си компютър, отколкото от полуголите жени на няколко метра от него, и почти не ги поглеждаше, докато пишеше бързо с пръсти.
Райън се замисли колко ли ще е добре, ако успее да вземе този компютър. Не че знаеше какво да прави с него, но Гавин Биъри вероятно щеше да пощурее от радост, докато разбива тайните му.