— Не, Център.
— Имаме ли вече дълбок и траен достъп до мрежата на „Хендли Асошиейтс”?
— Не, Център.
— Аз заповядах това да стане преди месеци.
Жената отговори:
— С помощта на хората ни в Шанхай и Вашингтон поставихме троянски кон на диск, доставен на „Хендли Асошиейтс” миналата седмица. Троянският кон все още не е активен.
— Вероятно хората там са открили програмата и не са инсталирали диска?
Жената примигна.
— Възможно е.
С върха на химикалката си Тун потупа друга снимка. Тя показваше Адам Яо, Доминго Чавес и висок чернокос мъж с хартиена маска на лицето.
— Това не е ли Джак Райън, синът на президента на Съединените щати? Той работи в „Хендли”.
Жената изгледа снимката.
— Аз… не знам, Център. Не виждам лицето му.
— Ако имахме достъп до мрежата им, щяхме да знаем точно кой е този, нали?
— Да, Център.
Тун помисли малко. Накрая каза:
— Ще бъдете назначена на друга длъжност. Свободна сте.
Жената се поклони и излезе от стаята. Тун включи друга видеоконференция още преди тя да излезе от вратата, този път с директора на отдела за контрол в „Призрачния кораб”.
— Заменете бюро четиридесет и едно с контрольор, който говори най-добре английски език, и го инструктирайте да поеме контрол над полевия оператор, който говори английски най-добре, който и да е той и където и да е сега в света, и да го изпрати в град Вашингтон. Елате в офиса ми след тридесет минути, като всичко това трябва да е изпълнено, за да ви дам други указания.
Без да чака отговор, той изключи връзката и завъртя стола си към директора на охраната.
— Военните къде закараха Джа?
Мъжът погледна към бележника в ръката си.
— Работим по намирането на тази информация. Със сигурност в Съединените щати, вероятно в базата „Андрюс” на ВВС. Оттам вероятно ще го предадат на ЦРУ за разпит. Ще използват тайна квартира, тъй като ще искат да го разпитват, преди да го поставят под официален арест.
Тун кимна.
— Искам адрес.
— Ще го намеря.
През последните няколко седмици се налагаше Валентин Коваленко да работи по цял ден, както и много нощи. Поставяше подслушвателни устройства във фирмени офиси, проникваше в безжичната комуникация на технологични фирми, крадеше информация от кредитни карти и изпълняваше различни други задачи.
Но тази вечер не работеше за Центъра. Прекара деня тук, в Барселона, за да фотографира един английски политик, дошъл на почивка в слънчева Испания с приятелка и оставил съпругата си в сивия Лондон с четирите деца.
Но това беше през деня. А тази вечер му предстоеше лична мисия. След като купи предплатен телефон от един магазин на няколко километра от апартамента на булевард „Роза”, отиде в едно интернет кафене, за да потърси телефонен номер, който не знаеше наизуст. Записа си го на лист хартия, след което се отби в един бар и изпи бързо две чаши вино, за да успокои нервите си, след което се върна в апартамента и реши да се обади. Погледна към компютъра на бюрото си. Програмата „Криптограм” стоеше отворена и мигаше.
Мамка му.
Отиде при малкото бюро. Реши първо да види какво иска Център и след като се освободи от него, да се обади на спокойствие на баща си, Олег Коваленко, в Москва.
Баща му нямаше компютър, нито пък мобилен телефон. Всъщност организацията на Центъра нямаше никакъв досег до него.
Валентин мислеше да разкаже на баща си възможно най-малко за случилото се, след което да го изпрати в СВР в Москва, където да поговори със старите си приятели и да им обясни ситуацията. Арестуването заради Джон Кларк. Бягството от затвора и принудителното му вербуване в организацията на Центъра.
Баща му и старите му приятели щяха да го измъкнат.
Реши да постъпи така, след като отиде до руското посолство в Барселона, пред което беше минал няколко пъти, но не смееше да влезе, защото реши, че не е безопасно да се свързва с никого там. Баща му можеше да свърши тази работа вместо него от Москва, където Валентин познаваше много хора, а и имаше възможност да насочва баща си към всеки от приятелите си, които можеха да помогнат.
Но преди това щракна в програмата „Криптограм”. Написа „Тук съм”. Издърпа картата от фотоапарата си и я вкара в компютъра. Написа „Сега качвам снимките”.
Програмата се включи и Центъра прие информацията.
Но отговорът оттам не съответстваше на съобщението на Коваленко. На екрана се появиха думите „Всеки греши”.