Адам Яо се обърна с ръце на главата.
През последната година беше срещал сто пъти Робърт с жена му и трите им деца в асансьора или при минивана. Когато се смъкна от горящите останки от колата си, Яо си спомни как децата, облечени в екипи за футбол, се смееха и играеха с баща си, и седна на разкъртения бетон сред натрошени аудита, беемвета, ландроувъри и други усукани парчета метал, които само допреди няколко секунди представляваха редици луксозни автомобили.
— Робърт.
Този път Адам изрече името, без да крещи. Легна на земята, замаян и окървавен, но се насили да стане и тръгна през прахта и дима, а виещите аларми на колите засилваха звъна в ушите му. Накрая забеляза изхода и тръгна към него.
Мъже и жени от улицата изтичаха към него, за да му помогнат, но той ги отблъсна и посочи към мястото на взрива, и хората се спуснаха натам, за да търсят оцелели.
След миг Адам се озова на улицата. Усети хлад тук, на хълма, в прохладната сутрин над задръстените улици на централната част и над влагата около пристанище „Виктория”. Тръгна надолу по една стръмна улица, избърса кръвта от лицето си, когато край него прелетяха няколко аварийни коли и се понесоха нагоре към черния дим на две преки отзад.
Адам вървеше без посока.
Мислеше за Робърт, за своя приятел, за мъжа на неговите години, който седна в неговата кола и загина от бомбата, която определено беше предвидена не за него, а за Адам Яо.
Когато отиде на пет преки от дома си, звънът в ушите му понамаля, а пулсиращата болка от удара в тила утихна достатъчно, за да му позволи да се замисли за собственото си положение.
Кой? Кой е направил това?
Триадите? Но как, мамицата им, могат да знаят кой е той и къде живее? Единствените, които знаеха, че той работи за ЦРУ, освен самото ЦРУ, бяха хората от „Хендли Асошиейтс” и всеки, който успяваше да чете трафика на съобщенията от Хонконг и Китай.
В никакъв случай не можеше триадите да получават информация от ЦРУ. Триадите се занимаваха с проститутки и пиратски дискове, а не с убийства на агенти на ЦРУ и с компрометиране на информацията на разузнавателни агенции.
Ако не са триадите, значи е КНР. Някак, по някаква причина Китайската народна република искаше смъртта му.
А дали ФастБайт не беше работил тук, с триадите, за Китайската народна република?
Нищо от това не се връзваше. Адам знаеше как работят тези организации.
Колкото и объркан да се чувстваше от случилото се, нараненият и кървав оператор от ЦРУ беше кристално сигурен в едно шибано нещо.
Нямаше да се обажда в ЦРУ; нямаше да казва нищо на никого за нищо. Адам, оркестърът от един човек, щеше да се махне от тоя шибан град със собствени сили.
Продължи да слиза, олюлявайки се, надолу, към пристанището, и да бърше кръвта от очите си.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТИРИ
Брандън (Траш) Уайт провери добре ли е поставил кислородната маска върху устата си, даде знак на застаналия от дясната му страна оператор на палубния катапулт, след което сложи дланта си върху лоста за газта на своя изтребител F/A–18 „Хорнет”. С известно нежелание стисна с дясната си длан „окачалката за хавлии” — металната дръжка пред главата му. Оставаха му няколко секунди, преди да се понесе във въздуха, и съвсем естествено той искаше да държи уредите за управление, но тук, на самолетоносача, важаха други правила. При изстрела от катапулта тялото на Траш щеше да се тласне рязко назад към седалката и ако държеше лоста за управление с ръка, вероятно и тя щеше да отскочи назад от претоварването, да дръпне лоста назад и да наклони самолета до състояние на неуправляемост.
Затова Траш хвана „стойката за хавлии” в очакване да изхвърчи от кораба като камък от прашка.
Непосредствено от дясната му страна самолетът на майор Скот (Чийз) Стилтън с позивна „Магия две-едно” се понесе рязко към носа, последван от парата от катапулта и червените пламъци от двигателите. След секунда се озова във въздуха, зави надясно и се издигна в красивото синьо небе.
В следващия миг тръгна и Траш. Истински. Ускори от нула до двеста шестдесет и шест мили в час за двете секунди, през които преодоля стометровата писта до края на кораба. Шлемът му се опря назад на седалката, а вдигнатата му дясна ръка се дръпна назад, но той не пусна дръжката в очакване на удара при отскачането на носовото колело от ръба на палубата.
След удара самолетът се озова над водата, с ревящи двигатели и без управление от страна на пилота. Траш бързо посегна към лоста за управление, рязко изтегли носа нагоре и наклони машината леко наляво, за да направи място зад себе си.
— Траш е във въздуха. Ура — съобщи спокойно той по радиото, за да извести Чийз, и се понесе нагоре в небето, за да измине стоте мили до протока на северозапад.