Сега коленете на Траш трепереха, но той се чувстваше добре. Щастлив, че живее.
Когато се върнаха в залата за подготовка, разбраха, че навсякъде по Тайванския проток е имало въздушни схватки. Свалени бяха девет тайвански самолета и пет китайски.
Траш и Чийз записаха три от тези на своя сметка, като Траш беше поразил два „Супер 10”, а Чийз — един Су–33.
Никой не разбираше дързостта и агресията на китайците, а командирът на ескадрилата каза на своите пилоти да очакват, че може да излетят след няколко часа.
Морските пехотинци на кораба се отнасяха към Траш и Чийз като към герои, но когато двамата мъже се върнаха в стаята си, майор Стилтън усети, че капитан Уайт е притеснен от нещо.
— Какво има, човече?
— Трябваше да се справя по-добре. Наврях се в такава телефонна будка при втората схватка… Сещам се поне за пет неща, които трябваше да направя по друг начин, та да сваля онзи по-бързо.
— Какви ги говориш? Ти го очисти и имаше блестящ контрол върху ситуацията.
— Благодаря — отговори Траш.
Но Чийз усещаше, че приятелят му все още е замислен.
— Какво те тревожи?
— Трябваше да заковем другите два изтребителя, преди да бяха свалили тайванците. Твърде много време загубихме с нашите бандити и тайванците заминаха. Връщаме се тук и всички ни гледат като някакви шибани рок звезди. А двамата пилоти са мъртви и аз просто не усещам радост.
Чийз каза:
— Днес се справихме адски добре, братко. Идеално? Не. Ние сме просто хора. Правим всичко по силите си и днес свалихме два вражески самолета, спасихме собствените си задници и показахме на китайците, че небето над протока не е тяхно.
Протегна се и изключи лампата в стаята.
— Стига приказки.
Траш затвори очи и опита да заспи. Осъзна, че все още трепери. Надяваше се адски много да успее да отпочине малко, преди утре отново да излети във враждебното небе.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТ
Д-р Тун Гуогун стоеше в новия си офис със стени от стъкло, загледан към огромния салон с ниски сепарета, и остана доволен от своя нов, макар и временен „Призрачен кораб”. Излезе от кабинета си, мина по къс коридор и излезе през заключена врата, която водеше към балкона на дванадесетия етаж. Тук, където можеше да диша мръсен, но не така влажен въздух както в Хонконг, той огледа големия град, разстлан около реката, която се виеше като змия от югоизток към северозапад.
Под него в паркинга имаше бронетранспортьори, картечни гнезда и бойци, които патрулираха пеша или в джипове.
— Да — каза си той. — Засега става.
Д-р Тун и цялата му операция замина от Монкок в Хонконг в квартала Хуаду на град Гуанджоу, на сто и петдесетина километра на югозапад. Сега се намираха в границите на Китай, в безопасност от ЦРУ, и Тун виждаше ясно, че Народната освободителна армия не пести средства за защитата му и за осигуряването му с всичко необходимо.
Последните две години „Призрачният кораб” работеше сякаш не е част от китайската инфраструктура за водене на кибервойна. Министерството на обществената сигурност би искало нещата да останат точно такива, но случаят от Хонконг — разкриването на Джа Шухай от ЦРУ и отвличането му от американска специална група — наложи бърза промяна на плановете. Наредиха на Тун да премести всичко в Китай и незабавно да засили киберкинетичните си атаки срещу Съединените щати.
Триадите от „14К” не успяха да го опазят в Хонконг и се питаха сега какво ли, по дяволите, е станало с дойната им крава. Преди четири вечери шестдесет китайци от „Острата сабя на Южен Китай” от военния окръг Гуанджоу заминаха в Монкок. След кратко размахване на оръжие в Компютърния център в Монкок между войниците и триадите едно телефонно обаждане от полковника начело на войниците до шефа на „14К” в апартамента му в казиното в Макао доведе до незабавното изчезване на уличните побойници, след като му стана ясно, че ще има нова кървава баня по улиците и че за втори път през тази седмица „14К” щяха да осигуряват повечето кръв.
Триадите отстъпиха, смятайки, че китайците са заловили Тун и ще го откарат при своите хора за съд и екзекуция.
Всъщност в Китай преместиха всички от „Призрачния кораб” — хората, компютрите, комуникационното оборудване, в голямата сграда на китайската телекомуникационна служба на няколко преки от бюрото за техническо разузнаване на армията в Гуанджоу, където се намираше един от центровете за кибервойна. Телекомуникациите се преместиха, което означаваше, че в Гуанджоу мобилните телефони няма да работят постоянно или изобщо за няколко дни, но желанията на армията имаха по-голямо значение от нуждите на гражданите.